Несъвършенство (ЗАВЪРШЕНА)

ГЛАВА 5

Благодаря, че гласувахте! ❤️❤️❤️

Елизабет

Беше почти шест, когато се погледнах в огледалото. Роклята ми беше много приятно зелена, контрастираше на цвета на косата ми. Обожавах този цвят. Обувките ми бяха с прекалено големи токчета, за да танцувам на коя да е песен, а гримът ми беше съвсем семпъл. Очната линия я направим малко по-дълга и по-дебела. Не всеки ден съм на сватба, която лично аз съм декорирала. Устните ми бяха същия цвят като косата. Финални щрихи. Взех четката за руж и си сложих съвсем малко. Косата ми се спускаше от всички страни. Буклите подскачаха, когато вървях. Да, струваше си. Всичко това си струваше.
Когато слязох в ресторанта той беше пълен. Пръскаше се по шевовете. Заоглеждах се, за да намеря Анастасия, а тя вече тичаше към мен.
-Благодаря ти, всичко е уникално не знам какво щях да правя без теб. Прекрасно е. Вълшебно е. – прегърна ме тя силно, а в очите и видях сълзи.
-Не плачи, Сиси, ще разплачеш и мен. Радвам се, че това, което направих те прави щастлива.
-Шегуваш ли се? Без теб този ден нямаше да е същия. Радвам се, че те послушах, че послушах и татко, знам, че е с мен и ме гледа отнякъде. Радва се за мен.
В този момент видях Мони да изскача с огромния си апарат и щракна една снимка. После още една, след това още една.
-Мони, престани, караш ме да се чувствам неудбно.
-Приказна си, Лиз. Красива си.
-Благодаря ти. – отговорих и май се изчервих.
Минаваше един от сервитьорите, а Сиси грабна две чаши със скъпо шампанско. Подаде ми едната и каза:
-За едно новооткрито приятелство, което съм сигурна, че ще трае много дълго. – усмихна се и чукна моята чаша.
-За новото приятелство. – казах аз и двете отпихме. – Сиси, благодаря ти, че ми се довери. С тази поръчка ще погася заема си и ще започна на чисто. Нямаш представа колко много означава за мен, че ми възложи тази задача.
-Недей да скромничиш. Ти си заслужаваш и последната стотинка. – намигна ми тя. Докато разговаряхме, някой побутна рамото, но мислех, че е от хората, които се разминават, затова не обърнах внимание. Някой зад мен се прокашля:
-Извинете ме, дами.
-Данииии! - каза Анастасия, прегръщайки КОГО? НЕГО. НЕ. ТОВА НЕ Е ИСТИНА. Как може..
-Прекрасна си, сестриче. – каза той като отвърна на прегръдката и.
Чакай малко. Чакай, чакай, чакай. СЕСТРИЧКЕ?
-Той ти е брат? – казах аз опулена като бухал.
-Да, Лиз. Брат ми е. Той те препоръча, защо? – каза тя ни лук яла, ни лук мирисала. -Няма значение, извинете ме. – казах аз и тръгнах, но той ме хвана за ръката.
-Чакай малко, Елизабет, искам да поговрим.
Гласът му беше толкова.. дрезгав. А той изглеждаше толкова.. прекрасен. Жалко, че беше такова лайно.
-Няма за какво да говорим. Всичко ми се нареди. Сиси, от уважение към теб и съпруга ти няма да си тръгна веднага. – казах аз, като усетих, че съм повишила леко тон.
-Ноо, какво става? Вие познавате ли се? – каза тя шокирана.
-Бегло. – отвърнах аз и тръгнах, но той тръгна след мен.
-Казах ти, че искам да поговорим. – по настоятелно каза той.
-За какво искаш да говорим? – изрепчих му се.
-Защо не отговаряш на съобщенията ми?
-Длъжна ли съм?
-Да.
-Какво?
-Да, длъжна си, кое не разбра?
-Нищо не разбирам. Не разбирам теб и тъпите ти съобщения. Ти си луд. Трябва ти специализирана помощ.
Той направи гримаса, сякаш думите ми го заболяха..
-Хайде да танцуваме.
-Ти не разбираш ли от дума? Няма да танцувам с теб. НИКОГА! – изсъсках през зъби
-Ще танцуваш. – и ме потегли към мястото, което беше приготвено за танци. Пуснаха песентa на Axel Rudi Pell – don't say goodbye. Господи, обичах тази песен. Хвана ме през кръста, а аз се почувствах неудобно. Сложих ръце на раменете му и се понесохме. Е, да, танцуваше добре, но това не променя факта, че този ненормален психопат ми дължи сериозни обяснения.
-Какво искаш? – попитах аз за не знам кой път. – Уморих се от теб. Наистина.