Несъвършенство (ЗАВЪРШЕНА)

ГЛАВА 6

Елизабет

Останалата част от деня ми мъчително бавно. Прибрах се пеша, защото исках да помисля. Какво ставаше? Харесвах ли Даниел или не? Исках ли да го видя? Защо непрекъснато мислех за него?
В живота стават и такива бъркотии. Когато най-малко очакваш всичко се преобръща с главата надолу, предоставят ти се няколко пътеки, а ти не знаеш по коя да тръгнеш. Не искаш да сгрешиш, за да не те боли след това. Мислиш непрекъснато, а нищо не измисляш. Всичко се върти около едно единствено нещо, което ти изпива мозъка.
Разбрах. Човекът с Аудито беше Даниел. По необяснима за мен причина той беше ме преследвал. Не знаех защо, а отчаяно исках да разбера. Исках също така да знам защо в един момент е прекрасен, а в другия е такъв задник.
Телефонът ми звънна, беше Ники.
-Хей, глупаче, не сме се чували от цяла вечност. Как се нещата при теб? – изчурулика тя, а аз не знаех откъде да започна. Приключвах с историята си, когато си влязох в апартамента. Ники стоеше на отсрещната страна на телефона и не знаеше какво да каже.
-Леле, баси филма. – това бяха единствените думи, които излязоха от устата и.
-Нали? Кой е този, който ме снима и прави живота ми толкова объркан. Сигурна съм, че това е скрита камера.
-Ти кога си свободна? – попита Ники.
-Аз ли? Ако искаш да се самопоканиш, добре си ми дошла.
-Ха, супер. Утре съм при теб. Очаквам да ме запознаеш с този Даниел. – почти извика тя.
-О, не се надявай.
-Защо не?
-Защото няма как да стане. Този човек си мени настроенията през 2 минути.
-Е, ще се позабавляваме по женски. Навита? -Естествено, Ники.
-Добре, до утре, чао.
-Чао.

Затворих телефона и се проснах на дивана. Започнах да разглеждам стаята, сякаш не беше моя. Апартамента ми не беше голям, но ми беше достатъчен. Между хола и кухнята нямаше врата, а свод, т.е беше една голяма стая. В спалнята ми имаше гардероб, тоалетка и легло. Напълно достатъчно за сам човек. Е, банята си беше голяма. Исках точно такава баня. С вана. Обожавам да се кисна, докато кожата ми не започне да се сбръчква.
Получих съобщение от Анастасия. „Хей, redhead, каня те на вечеря у дома, не в къщата
на майка ми, а в новия ми дом. Няма да ми откажеш, нали? "– Така или иначе нямах
планове за вечерта. „Ей, сватбарке, ти не трябваше ли да си на меден месец? Ще дойда, кажи ми адреса."
Тя ми изпрати съобщение с адреса, пишеше след един час да съм там. Въведох се в приличен вид. Косата си вързах на висока опашка, пуснах няколко кичурчета коса и си сложих гланц. Минах през кварталното магазинче, взех вино и хванах такси. Е, крайно време е да помисля за кола. Тези таксита ми излизат доста солено.
Колата спря пред огромна красива къща. Наистина беше превъзходна.
Звъннах на звънеца, а вратата ми отвори не кой да е, а Даниел.
-Здравей. – каза той и ме покани с жест.
-Ъъ, здравей. – отговорих нескопосано.
-Хееей, Лиииз. – втурна се Анастасия към мен.
- Здравей и на тебе Пит.
Съпругът на Анастасия се казваше Петър, но си мрази името. Мрази да го наричат Петьо или Пешо, та измислил Пит. Ходи го разбери..
-Това е за вас.- обърнах се към Анастасия и подадох виното.
-Нямаше нужда, лудачке. – усмихна ми се тя.
Даниел седеше и наблюдаваше отстрани без да се обажда, сякаш беше гузен. На негово място и аз бих била. Даже съм, но гузна към него, защото знам какво му причиних. Явно не беше казал на Сиси, защото съм сигурна, че нямаше да се държи по този приветлив начин. Двете отидохме в кухнята, а мъжете сложиха масата.
Тя беше сготвила.
-Мирише наистина превъзходно, Сиси. – лигите, които ми капеха, можеха да потвърдят думите ми.
-Чакай само да опиташ. – подхвърли тя.
-Стига си се перчила, Сис. – чух познат глас. Даниел се беше облегнал на касата на врата и се смееше.
-Ако ме извините, трябва да наглеждам мъжлето си. Може да се пореже при рязането на мезето. Знае ли човек. – намигането беше очеизвадно, а Даниел само и се усмихна леко.
Напрежението се усещаше във въздуха. Можеше да се реже с нож, а след това и да се целим с него.
-И така... - започна Даниел
-И така... - повторих аз, гледайки към чиниите, които нареждах.
Не усетих кога се е приближил до мен, но хвана ръцете ми и ги спря. След това отмести ръка към брадичката ми и ме накара да го погледна, а аз не исках. Не можех да не го погледна от толкова близо и да не го целуна. Ето казах го. Исках да го целуна. Исках да го целувам постоянно. Защо съм такава идиотка? Човекът, който най-много ме е наранявал досега ме привлича по особен начин, а аз нямам сили да спра това привличане.