Несъвършенство (ЗАВЪРШЕНА)

ГЛАВА 18

Даниел

Сутринта едва се си отворих очите. Не знам кога съм заспал. Надигнах се и отидох до кухнята ми, за да изпия хапче за глава. Погледнах часовника. Беше 7:00.
"Трябва да звънна на чистачката" измънках на себе си. Целият ми хол беше в стъкла. Пуснах кафе-машината и отидох да си тегля един студен душ, защото съм едно голямо лайно. Нещата от снощи не спират да се повтарят в мислите ми. Не спирам да си казвам, че така е най-добре. По-добре Елизабет да ме мисля за боклук, отколкото да продължавам да я наранявам. Не знам как да се държа с нея. Предизвиква ме. Когато се сетя какви неща ѝ казах, ми идва да си ударя главата в плочките на банята.

Кафето ми беше готово, отпих от горчивата течност и затворих очи. Не можех да спра да мисля за нея и как е в момента. Такъв съм идиот. Взех телефона и видях, че имам три пропуснати разговора от майка ми. Притеснението в мен се надигна, защото тя никога не звънеше толкова рано. Побързах да я набера.
-Дани, къде си? - дори не поздрави, звучеше доста притеснена.
-Вкъщи съм, все още. След малко тръгвам, ще мина през бара и ще дойда да те взема за обяда. - трябваше са отида на този обяд, майка ми изрично каза, че аз съм този, който ще ги придружи в Англия. Елизабет не знаеше все още тази малка подробност, но нямаше и аз да ѝ в кажа.
-Не, не. Обяд няма да има. Станало е нещо и бях сигурна, че не знаеш. - вече започнах да се притеснявам от думите на майка ми.
-Какво говориш? Изплюй камъчето, мамо. Започвам да се изнервям. - потропването на крака ми издаваше този факт, но тя не можеше да ми види.
-Преди малко ми звънна Настя, Елизабет е заварила апартамента си с краката нагоре. Някой е влязал и всичко е преобърнато. Взели са ѝ някои неща. - стисках телефона в ръка, щях да го счупя.
-Тя добре ли е? - това успях само да кажа.
-Да, Дани, извършителя не е бил там. Добре е.
-Къде е в момента? - мамка му, трябваше са я видя.
-В дома на сестра ти.
Не я изчаках да довърши. Измънках нещо от сорта, че после ще се чуем и хукнах. Така карах, че Аудито ми сякаш не опираше в пътя. Ударих няколко пъти по волана от яд. Как може да не ми звъннат. Бях бесен. Сестра ми щеше да го отнесе. Натиснах газта още.
Спрях пред къщата на Анастасия със свирене на гуми. А тя веднага излезе преди вратата.
-Явно си разбрал. - беше се облегнала на вратата, а лицето ѝ беше тъжно.
-Въпросът е защо ТИ не ми звънна, за да ми съобщих, Сис. - виках ядосан, крачейки към нея.
-Не викай, ще я събудиш. Много ѝ се насъбра. Дадох ѝ успокоително. Дани, ако ще си викате отново, няма да те пусна да влезеш. - не можех да повярвам, беше станала на касата на вратата и не ми позволяваше да мръдна.
-Сис, моля те. - започнах с добрата, въпреки че губех търпение. - Искам да я видя.
-Ако съдя по снощните ти думи, последното което искаш е да я видиш. - тонът на Анастасия беше осъдителен. Не можех да ѝ кажа нищо, заслужавах си тази реакция от нея. С Лиз се сближиха доста, но не знае всичко. Не знаеше как и защо предложих Елизабет като декоратор на тяхната сватба. Нямаше и да разбере. В момента исках само да я видя. Вдишах и издишах шумно.
-Моля те. Не ме карай да обяснявам нещо, което не искам. Трябва са я видя. Искам да разбера как е. От нея самата. - сестра ми ме гледа няколко секунди без да каже нищо и се отдръпна от вратата. Не ѝ казах нищо, а побягнах към стаята от снощи.
Тихо отворих вратата, а Елизабет спеше свита в едната страна на леглото. Влязох на пръсти и затворих леко вратата зад себе си. Седнах на до нея и я гледах, само я гледах. Беше толкова красива. Малко жени могат да се нарекат красиви без капка грим. Тя беше от тях. Големите ѝ очи бяха спокойно затворени, а сочните и устни леко отворени. Посегнах към нея, за да отместя кичур от лицето ѝ, но тя рязко отвори очи и подскочи.
-Спокойно, Лиз. - изправи се до седнало положение. Бях я уплашил. - Извинявай, че те уплаших. Как си?
Само ме наблюдаваше. Нищо не казваше, а това беше гадно. Не искаше да разговаря с мен, разбирах я, но съм нахален задник и нямаше да оставя нещата така.
-Ще ми кажеш ли как си? - продължавам да говоря, като че ли на стената.
-Какво правиш тук? - това беше единственото, което излезе от устата ѝ.
-Как какво правя тук? - ако бях на нейното място, въпросът ми щеше са е същия. Имаше право. Думите, които казах снощи са се нагнездили в ума ѝ. Приближих се до нея, но тя се плъзна, колкото може по-далеч от мен. Направих се, че не забелязвам.
-Майка ми ми звънна. Казах ѝ, ме ще се видим на обяд, но тя ми каза, че обяд няма да има. Разказа ми какво се е случило. Притесних се. - знаех, че нямам право да ѝ казвам тези неща, защото едва ли би повярвала.
-Какво ти пука, Дани? - говореше спокойно, сякаш нямаше сили да спори вече с мен. Сякаш и беше безразлично, а как болеше това само.
-Елизабет, нека да ти помогна да намерим този, който направи това. Ще ме оставиш ли?
Тя  не отговори. Стана от леглото, а на мен очите ми се спряха на голите ѝ бедра. По дяволите, не трябваше да мисля точно за тях в момента, но не можех да спра са я зяпам. Беше с тениска, която закриваше само дупето ѝ. Дори не ме гледаше, за което в момента бях благодарен. Отиде и започна да рови в малкия сак, който беше оставен до леглото.
-Трябва да отида до магазина, за да видя какво става. - погледна часовника на стената. Беше станало 8:30, оня сопол трябва да в отвориш вече. - След това до апартамента, за да започна да си събирам багажа. Няма с какво да ми помогнеш. Обири стават всеки ден. Днес бях жертва аз, утре може да си ти.
-Не говориш сериозно, нали?
Не ме отрази. Метна телефона си на леглото, си взе кърпа и се запъти към банята. Забелязах, че целия екран на телефона е на сол. Нищо не казах.
Нямаше да изляза от стаята, щях да я чакам, докато не говори с мен. В този момент телефонът звънна, а аз нямаше как да не погледна. Беше Никола. Заврях целия само при името на този идиот. Чувството за собственост в мен се надигна. Без да мисля взех телефона и натиснах зеления бутон.
-Ало.
-Ъмм, ъммм. - тъпака не знаеше какво да каже
-Слушам. - казах най-нагло
-Елизабет там ли е? - какъв нахалник
-В банята е. С нещо мога ли да помогна? - осъзнавах, че нямах право да правя това, което правя, но не ми дремеше.
- Исках само да ѝ кажа, че доставката на цветята е тук.
-И трябваше да ѝ звъниш? Тя не знае ли, че ще има доставка? - в този момент телефонът беше изтръгнат от ръцете ми.
Обърнах се към Елизабет, тя беше увита само с една бялата памучна кърпа. Прелестна е, мамка му. Наведох глава в шепи, докато тя говореше с онзи, защото щях да направя някоя глупост.
-Да, Ник, ще дойда. Добре съм, да. Извинявай, че днес те събудих. Първо гледай да продадеш цветята от онзи ден. - млъкна за момент.
-Не, не съм гледала страницата. Направи поръчките и ги снимай. Благодаря, ще се видим по-късно. - затвори телефона и се обърна към мен.
-Мога ли да се облека на спокойствие? - направих се, че не чувам това, което ми казва.
-Защо екрана на телефона ти е в това състояние?
-Беше под завивките ми и се търкулна, падна и сега е така. Нямах време са гледам за нов телефон. Би ли излязал?
Безразличието с което ми говореше. Гласът ѝ, в който нямаше капка чувство ме изяждаше отвътре. Станах, отидох до нея и обвих лицето ѝ с ръцете ми. Наблюдаваше ме без да каже нищо. Плътните ѝ устни се разтвориха и тя пое въздух.
-Лиз, моля те, изслушай ме. - само това исках. Мамка му, никога не съм смятал, че ще правя това с някое момиче. Бягах като кученце след нея.
-Снощи те изслушах. - отскубна се от мен и отвори вратата на стаята. - Сега, моля те ме извиниш, трябва да отида до магазина.
-Ще дойда с теб, ще те закарам. - изразът на лицето ѝ казваше, че думите ми не значат нищо за нея. - Ще те чакам в градината.
Тя затвори вратата без да отговори.
Сестра ми пиеше кафе в градината, разглеждаше някакво списание.
-Събуди ли я? - погледна ме изпод очилата си.
-Събуди се, ще я закарам до ателието. - седнах до нея и започнах, без да ме е разпитвала. - Сис, нещата от снощи никога не съм искал да ги казвам, тя ме предизвика. Не съм изпитвал такова чувство досега. Много неща не знаеш. Моля те, повярвай ми, аз не искам да нараня Елизабет. Искам да съм с нея, мамка му. - ударих по масата, а сестра ми само ме наблюдаваше.
-Дани, макар и да не знам много неща, както казваш ти, аз виждам какво става. Знам, че става нещо между вас. Всеки го вижда. Дори мама. Разказах ѝ за Елизабет, защото бях сигурна, че има нещо по между ви. Майка никога няма да предложи работа на някой, но стигна до заключение, че щом ти бягаш подир нея, значи има нещо в това момиче, което е специално. Тя ми стана много близка, не искам да я нараниш, защото знам на какво си способен. Дори и да изпитваш към нея чувства, ти не знаеш как да ги изразиш. Само я нараняваш. Тя не е от твоите момичета, Дани. Стѐфани от тези, дето си отварят краката и не искат нищо в замяна. Лиз не е от тях. Обещавам ти, че ако я нараниш отново, ще съжаляваш.
Личеше си, че сестра ми обича Елизабет. Никога досега не е била на нечия друга страна, освен на моята. Начинът по който я защитаваше говореше сам по себе си.
-Разбери какво точно искаш. - продължи тя, докато аз мятах ключовете от колата ми от едната в другата ми ръка и не знаех какво да отговаря.
В този момент Елизабет дойде при нас в градината.
-Хей, Лизи. - сестра ми стана и я прегърна. - По-добре ли си?
-Може да се каже. - не изглеждаше убедителна. - Трябва да отида до ателието и след това да гледам за други квартири. Не искам да оставам в онази, колкото и да я харесвам. Току що говорих със собственика и му обясних какво е станало. Казах му, че до два дни я освобождавам.
-Ще останеш тук, докато си намериш. - каза Анастасия и я прегърна отново.
-Благодаря, Сиси. За мен това означава много. - леко ѝ се усмихна и я прегърна на свой ред.
-Ще тръгваме ли? - станах от стола и завъртях ключовете на пръста си.
Елизабет погледна за кратко сестра ми и измънка:
-Да тръгваме.

Мълчахме почти през целия път. Тя дори не ме поглеждаше. Това беше гадно. Това ли е любовта? Паренето в гърдите, когато човека, когото искаш се държи безразлично?
Спрях пред магазина. Тя за секунда се замисли и каза:
-Благодаря за превоза. Чао. - тръгна да слиза, но я хванах за ръката.
-Лиз, аз идвам с теб. Няма да те оставя. След това ще ти помогна да си събереш багажа от апартамента.
-Няма нужда, мога и сама. - усмихна се леко и отново тръгна да излиза. И този път хванах ръката ѝ.
-Аз съм сериозен. Ще дойда с теб. И тук и в апартамента.
-Както искаш, Дани. - с това приключихме разговора засега и слязохме от колата ми.

Усмивката на оня сопол се виждаше отделече, но веднага се стопи, когато видя че Елизабет не е сама.
Нямах и представа какво предстои, след като влязохме в магазина ѝ.

Гласувайте/коментирайте. ❤️