Несъвършенство (ЗАВЪРШЕНА)

ГЛАВА 28

Да̀ниел

Не знаех къде се намирам. Помня само как бягах в летището, за да стигна по-бързо до самолета ми. Майка ми беше някъде зад мен и не можеше да ме спре. Нямах въздух, не можех да дишам. Това беше кошмар и исках да се събудя. Седнах на седалката, отпуснах глава назад и затворих очи. В съзнанието ми беше как алармата ми звъни в 8 сутринта, Елизабет я няма до мен, а вместо нея там беше телефонът ѝ с мейлите. Не можех да повярвам какво виждат очите ми. Малката джаджа, която гледах втренчено и стисках с треперщи ръце се стовари на земята с пълна сила и се разпиля на миниатюрни парченца. Превъртях тази сцена отново, пак и пак. Не помня какво съм казал на майка ми, какво обяснение съм дал, следващото нещо, което помня е как бягам през летището. Исках колкото се може по-бързо да стигна до България, за да разбера как е Елизабет. Там ли е? Тръпки ме побиваха какво може да ѝ се случи.
-Платих на една мадама от гишето. - каза майка, сядайки до мен.
Мълчах, не ми се говореше. Нямах какво да ѝ кажа.
-Попитах дали Елизабет Колинс е пътувала днес сутринта.
Тогава рязко отворих очи и я погледнах.
-В 05:00 е излетяла за България. - издишах шумно. Поне е взела разумно решение. А и какъв съм идиот! Къде по дяволите да отиде? Не познава никого, няма работа тук. Исках да крещя, да се удрям, да викам, да бъда разбран! Сълзи се стичаха от очите ми. Бях толкова жалък. Пълен тъпак. Майка ми се прави, че не забелязва, а аз се правих, че я нямаше.
Имах чувството, че полета беше двоен. Нямах търпение да кацнем.
В България също беше студено. Беше облачно, небето беше черно. В сихнрон с това, което изпитвах аз. Шофьорът ми ме чакаше, когато ни видя отвори първо вратата да влезе майка ми. Аз се настаних отпред.
-Карай към къщата на майка. - София - Пловдив в задръстване беше ад. Губех време, което не можех да си позволя, но нямах друг избор.
Майка ми звънеше на някого.
-Здравей, Настя. Преди малко кацнахме и тръгваме за Пловдив. - изгледах майка ми с яростен поглед.
-Да, да, всичко мина чудесно. Тя също се представи великолепно! - това беше странно, говореха си все едно нищо не е станало. Започнах да губя търпение. Направих ѝ знак с ръка да затваря.
-Какво ти каза Анастасия? - бях директен, тя много добре знаеше за какво говоря
-Да̀ниел, сестра ти не знае нищо. Каза, че ни чака да се приберем. Елизабет не се е прибрала в къщата. - по гласа я познах, че тя също се е притеснила.
Започнах да удрям по таблото на колата и да крещя. МАМКА МУ.
-Успокой се, ще я намерим!
-Майко,  не ми казвай да се успокоя, защото съм меко показано полудял! - за първи път си позволявах да повишавам тон до такава степен на майка ми, но тя нищо не каза. Явно ме разбираше.
-Настъпи! - Георги до мен настъпи газта над ограниченията.
Погледнах си телефона, минаваше обяд, а и имах пропуснато от управителя ми. Сега нямах време да се занимавам със записите. Имах по-важна работа.
-Дани, спокойно, ще обясниш и ще ти прости. Не искам да те виждам такъв. - майка ме стисна за рамото, а аз бях сложил шепи в ръцете си и не си вдигах главата, защото ме беше срам. Да плачеш не е срамно, знам. Не там беше работата. Срамът от това, което стана не можех да опиша с думи. Мразех себе си, че по някакъв начин не можах да го предотвратя.
-Ще те закараме първо теб, ще оставя Георги във фирмата и вземам колата. - сам щях да се справя с това.
-Сигурен ли си? - притеснението на Поли ме напрягаше още повече.
-Да, напълно. - отвърнах през зъби.