Несъвършенство (ЗАВЪРШЕНА)

ГЛАВА 19 part 1

Даниел

Още с влизането в ателието оня малоумник Никола се затича към Елизабет и я прегърна. Аз спрях като попарен. Този не го направи, нали? Не се позволяваше това? Всяка една вена по тялото ми щеше да се взриви. Прегръдката продължи дълго. Много дълго, мамка му. Сополът ме погледна и видя, че съм бесен и с най-голямата си наглост ми се изхили в лицето. КРАЙ! Това беше. Не мислех. Прекъснах прегръдката и с един удар беше повален на земята. Толкова му трябваше. Един удар.
Елизабет изпищя. Не знаеше какво се случва.
-Какво правиш, нормален ли си? - обърна се към мен и ме заудря в гърдите. Не мога да повярвам, онова лайно пак започна да се смее.
-Ти на какво се смееш, бе, лайно? - добре че Лиз беше пред мен, защото щях да го довърша.
Тя се обърна към него, а в същото време той сложи маската на изгубено кученце.
-Да виждаш да ми е смешно?? Та ти разкървави устната ми! - говореше толкова жално, мамка му! Ще ме изкара виновен. Не, не. Идиот. Ще играем мръсно, окей.
-Да̀ниел, моля те върви. - Елизабет вече не знаеше какво да направи, а само се въртеше в кръг.
-Да си вървя? Няма да стане тая работа. Оставам тук, а после в квартирата ти.
Тъпака още стоеше на пода и ме гледаше злобно.
-Бет, не те ли е страх от този неандерталец? - започна да събира смелост чепа.
Стана от земята и заобиколи плота така, че да е далеч от мен. Елизабет не каза нищо на никого, само стоеше и се виждаше, че в ума и препускат бесни мисли. След това се обърна към мен.
-Седни на дивана и изчакай. Няма да се бавя. - беше изненада както за мен, така и за говното, което наблюдаваше всяко нейно действие.
Послушах Лиз и седнах, но не спирах да ги наблюдавам. Говореха, но не ги чувах. От време на време Никола поглеждаше към мен, сякаш за да ме провери дали няма да му скоча отново. О, бих го направил, само да ми даде възможност. Бавеха се около час и половина, но не ми пукаше, нямаше да се отделя от нея, докато не разбера кой я обра. Ако не съм аз, ще сложа човек, който да я следи. Не ми пука какво мисли тя по този въпрос.
Елизабет се обърна към мен, дори не трябваше да ми казва, разбрах я с поглед. Взех ключовете и тръгнах към вратата.
-Утре, ще се видим, Ник. Дано имаш работа днес. - звучеше изморена
-Работата никога не спира, скъпа. - при изговарянето на това изречение, вече се бях обърнал обратно, но Елизабет ме спря.
-Дани, какво ти става? - тя не можеше да го види, но ми се хилеше в лицето отново, сякаш му харесваше тази игра.
-Да тръгваме. - хванах я за ръката и  е я пуснах, докато не влезе в колата.
Стигнахме бързо, в колата нищо не си казахме, защото беше заета да гледа телефона си. Отбягваше ме. Исках да говоря с нея. Нямаше да оставя нещата по този начин. Изключено е.
Качихме се до етажа ѝ.
- Ако ще ми помагаш, абсолютно всичко е мое, без мебелите. - това беше единственото нещо, което ми каза
Хванах ръката ѝ и я завъртях към себе си.
-Не го харесвам този Никола.
-Това мога да го видя и без да ми го казваш. - дори не ме гледаше
-Лиз, моля те, повярвай ми, има нещо в този човек. Нямам му доверие. Нарочно ме предизвика, ядоса ме, защото знае че няма да остана безразличен.
-А, сега това било. Не ти ли писна да играем на котка и мишка? - гласът ѝ беше уморен от поредния скандал, който усещаше че се заформя. Нямаше да вдигам скандали, напротив.
Не мисля, че имах логичен отговор на това, което ме попита, хванах лицето ѝ в ръце и грубо я целунах. Опита се да се откъсне от мен, но няма да го позволя. Натиснах още повече, с ясната мисъл, че може да я заболи. Настоятелно започнах да движа устните си по нейните и с език да се опитам да ги разтворя. За миг пуснах лицето и, колкото да развържа ръцете ѝ, които беше с кръстила пред гърдите си и да ги увия около мен. Започнах по нежно да движа устни.
-Моля те, Лиз. Позволи ми.
Тя разтвори леко устни, а една сълза се търкули по лицето ѝ. Изпих солената капчица и пак се върнах на устните. Усмихнах се, този път ми позволи. С връхчето на езика ми "опипах почвата" и исках разрешение, за да нахлуя в устата. Тя не изчака и облиза долната ми устна жадно. Не издържах. Полудях. Езиците ни бясно се преплитаха. Хванах я под дупето и я вдигнах във въздуха. Тя веднага ме заклещи с бедрата си и я понесох към дивана. Настаних я върху себе си, а дрехите определено ми пречеха. Тя започна леки, кръгообразни движения с ханша си. Така се бях надървил, имах чувството, че ще се пръсна. Целуваше ме с такава жажда. Нямаше по-вкусна целувка от тази. Надигна блузата ми, за са я съблече, но тогава се осъзнах.
-Миличка, едва се сдържам, но не искам по този начин, не и сега. - леко смъкнах ръцете ѝ в скута, а тя изглеждаше супер засрамена. Не смееше да ме погледне.
Бях толкова твърд, че мен ме хвана срам.
-Хей. - вдигнах брадичката ѝ, за да ме погледне.
-Хайде, Дани. Имаме работа. - стана изведнъж от мен и се усмихна.
Не можех да разбера, но в този момент сигурно и тя самата не се разбираше. В главата ѝ беше каша.
-Искам да поговорим. - настоях аз
-Имам много кашони да опаковам, не му е сега времето. Вместо да съм на обяд с майка ти, аз трябва да прибирам дрехи.  Защото някой е решил, че в моя дом има ценни неща, които да открадне. ПИСНА МИ. - Тя изкрещя последното изречение и се разплака. Прегърнах я силно. Ето я и нея. Ранимото ми момиче. Доста ѝ се насъбра последните дни, а за половината от нещата бях виновен аз. Тъпо копеле съм. Беше толкова хубаво да я държа в прегръдките си. Толкова нежна, а в същото време толкова борбена. Все по-малко мислех за наркотици, когато съм с нея. Тя е моя наркотик. Милвах я по косата, докато се успокои, а когато най-после погледна нагоре, очите и бяха премрежени от сълзи. Целунах я от двете страни на бузите ѝ. Започнах да обсипвам лицето ѝ с малки целувки, а тя стоеше, беше затаила дъх и ме гледаше без да каже нищо.

Ако ви я харесала тази част от главата, моля ви гласувайте и оставете коментар. ❤️