Несъвършенство (ЗАВЪРШЕНА)

ГЛАВА 4

Елизабет

Тези два месеца, които ми предостави Анастасия за да приготвя сватбата и минаха като на кино. Работех усърдно, бях доволна от това, което се получава. Оставаше една седмица до сватбата и с нея всеки ден се виждахме, за да бъде всичко перфектно. Малко или много двете се сприятелихме, за което се радвам, защото тя е страхотен човек. Е, не сме си споделяли майчиното мляко, но все пак беше приятно. Мисля, че това е началото на едно страхотно приятелство. И като говорим за вълка..
-Здравей, Лиз. Как си? – попита тя, влизайки в магазина с чадър, а от него навсякъде капеше вода.
-Хей. Май не обичаш дъжда. Защо се мръщиш? – подхвърлих и аз и отидох да взема чадъра, за да го оставя в задната стая на магазина.
-Ако и ти си си направила прическа преди точно двадесет минути, също няма да го обичаш. – каза тя с усмивка.
-Това ми напомня да си запиша час за фризьор.
-Трябва, да. Все пак за сватбата ми трябва да си на ниво.
-Сиси, да не ми казваш, че ме каниш на сватбата си? – попитах аз с изцъклени очи, а тя ми подаде изящна сребриста покана -Точно така, ще се радвам да се изфукам кой е направил тези прекрасни неща, а е и перфектно за теб, малко реклама не е излишна.
-Леле. Благодаря ти много. – отвърнах, прегръщайки я силно, но тя нямаше нищо против, защото ми отвърна. – Трябва да отида да си купя тоалет. Обувки. Обеци и всякакви простотии. – изрецитирах аз
-О.о.о. Спри се малко. Ще отидем двете да ти изберем нещо. Съгласна ли си?
-С удоволствие. Утре ще затворя два часа по-рано, за да имаме време. Благодаря ти още веднъж. Много съм щастлива.
-Няма проблеми, ще се радвам да присъстваш на големия ми ден.- усмихна се тя, прегърна ме и си тръгна.
Денят мина бързо. Избрах какво да си купя светкавично. Наистина светкавично. В първия магазин намерих това, което искам. Затова имахме време със Сиси да отидем на кафе. Избрахме кафене близо до моя апартамент. Беше уютно. Малки масички до прозорците и големи сепарета в дъното на заведението. Седнахме на една от масичките. За мое щастие Анастасия също пиеше кафете като сок и си поръчахме конски дози, плюс сок ананас.
-Какво си се умълчала, Сис? – попитах аз, докато слагах сметаната на кафето си. -Тъжно ми е.
-Говори ли ти се?
-Баща ми почина преди около два месеца, малко преди да дойда при теб. Имаше рак на белите дробове. Отказах се да правя сватба, когато разбрах, но той ми каза да не пропускам щастието си, че ще бъде с мен през цялото време и няма да ме изпуска от поглед. Ден преди да почине му казах, че съм отменила сватбата, а той ми стисна ръката и каза, че ако не го направя, дори и да не е сред нас, това много ще го нарани, та ето аз правя сватба, а баща ми няма да бъде до мен. – гласът и беше много тих, а няколко сълзи капнаха на малката масичка.
-Хей, не плачи. Сигурна съм, че където и да е сега баща ти, той е щастлив за теб. – подкрепих я аз и стиснах ръката и.
-Благодаря ти. Винаги имаш точните думи, за да окуражиш един човек, но не само там е проблемът. Брат ми създава големи неприятности. Бяха доста близки с баща ми, а когато почина, той не знаеше къде се намира. Преди време беше в рехабилитационен център, взимаше наркотици. От най-тежките, едва го измъкнахме от калта. В момента се съмняваме, че отново е започнал, което ме ужасява, защото повярвай ми, гледката не е никак розова, когато насреща ти се появи едно двадесет и четири годишен мъж, който се е надурсал преди десет минути. Не знаеш какво ще е реакцията му. Не знаеш какво ще направи. Пълен ужас е. Обичам го и искам да му помогна, но той не допуска никой до себе си.
Стоях и я гледах със съжаление. Хората постъпват лошо, когато са наранени, когато им е отнето нещо, а явно на този човек му е било отнето половината сърце. Знам това, защото ако нещо се случи с родителите ми може би и аз щях да съм така. Прекалено много ги обичам, за да им се случи нещо, не и сега, не толкова рано в живота ми. Да, знам, няма подходящ момента да изгубиш родител, но на толкова ранна възраст би било ад под небето.
-Успокой се, сигурна съм, че ще вразуми и ще престане да прави глупости. – зауспокоявах я аз.
След няколко минути мълчание тя попита:
-Всичко е готово, само трябва да се направят живите аранжировки, нали?
-Да, не се притеснявай, ще ги направя и ще отида да доукрася. Ще дойда на тържеството, но в църквата ще пропусна. Няма да имам време. – заприказвах се аз, погледнах телефона си и видях, че имам съобщение. „Хората съжаляват за грешките си. Ти съжаляваш ли за своите, Елизабет?"
Сиси видя реакцията ми, но от тактичност реши да не ме пита. Оставих телефона на страна, допихме си кафето и си казахме довиждане.
Вървях към апартамента, като се сетих да звънна на мама.
-Здравей, Лизи. Радвам се, че се обади. Как си? Справяш ли се със сватбата? – изстреля няколко въпроса, а аз реших да и отговоря кратко, но не толкова, че да разбере, че не ми се говори на дълго и широко.
-Здравей, мамо. Добре съм, даже бих казала много добре. Магазинът върви доста добре. Със подготовката съм почти готова, остават още няколко дребни неща/да бе дребни, петдесет аранжировки за масите, много дребни/, но ще се справя. Вие как сте? Какво правиш старшито? Чувала ли си се с Даяна?
-Радвам се, мила. Много се радвам за теб. – каза тя и усетих, че гласът и трепери. -
Баща ти е добре, на работа е, а сестра ти днес бяха в нас на гости с малкия.
-Супер. Поздрави на баба, когато я видиш. Трябва да затварям, че стигнах. Целувки. Обичам те, чао!
-Чао, Лизи. И аз те обичам.
Реших да отскоча до магазина, за да си взема картофи. Обичам картофи по всякакъв начин. На фурна, пържени, на салата, на супичка. Не знам защо, но ако трябваше да избирам нещо, което да ям цял живот, това биха били картофите. Опържих си една чиния картофи, взех и малка бира, естествено, кой не обича бира и картофи? Отворих си фейсбука, пак имах предложение за приятелство.Кликнах, но когато видях от кого е, моментално го отказах. Този човек трябва да се прегледа. Вечерта мина неусетно. Обадих се на Ники и Ели по скайп, направихме конферентен разговор, говорихме два часа, не усетих кога е станало един и двадесет след полунощ. Бях уморена. Вече не се държах на краката си. Изкъпах се, изсуших си косата и легнах да спя. Имах много работа на следващия ден.
Събудих се преди алармата да звънне, затова я спрях предварително. Мразя си алармата, може би и затова сложих песен, която мразя, за да се наложи да стана. Телефона вечер го слагам далеч от мен, за да мога сутрин да си дотътря задника до него и да не легна повече. Хитро, нали? Опитайте, действа. Още един съвет – НЕ СЛАГАЙТЕ ПЕСЕН, КОЯТО ОБИЧАТЕ ЗА АЛАРМА. Послушайте ме.
Направих си кафе, сложих го в термо-чашата, облякох черен панталон, сива блуза – тип прилеп, ниски черни обувчици. Всичко си беше на мястото, когато забелязах, че корените ми започват да излизат. Косата ми е червена и когато гадините започват да се подават, това си е проблем. Не помня от колко време съм с червена коса, но обичам този цвят. Обичам да светя като светофар на слънцето. Така поне колите ме виждат и не ме блъскат. Ха. Стига простотии. Грабнах това, което ми беше нужно и се запътих към магазина, като по пътя звъннах на фризьорката си да ми запише два часа за прическа. Единия е утре, а следващия е на другия ден. Денят на сватбата на Анастасия. Често ходя при фризьорския салон на Нина, затова и не ми отказа да отвори един час по-рано, за да ме вмъкне и да съм готова навреме. Благодарих и от сърце и затворих телефона. Още с влизането в магазина пуснах музика, настаних се удобно и започнах последните детайли по сватбата. Сетих се, че трябва да звънна на Мони, за да го питам кога са му казали да отиде.
-Хей, изгубеният в снимки колега. Какво правиш? – подкачих го аз.
-Амиии пия кафе и си мисля за сватбата. Още не знам как така си ме предложила. – каза той щастлив.
-Правиш страхотни снимки, Мо. Защо не? А и няма да бъда сама сред хора, които не познавам.
-Да, радвам се, че ще бъдеш там. Въпреки, че няма да мога много да седя при теб, все пак имам бойната задача да заснема всеки един момент от тази прословута сватба с милион гости.
-Ти представяш ли си да беше наистина милион?
-Луда ли си, тогава ти щеше да подготвяш сватба година по-рано, а аз да се моля да ми изникнат още един чифт ръце, за да заснема всичко.
Засмях се на шегата му толкова гръмогласно, че чак се стреснах сама от себе си.
-Трябва да затварям, Мо. Дългът ме зове.
-Добре, до след два дни! Нямам търпение! – усещах го наистина това нетърпение в гласа му.
През останалата част от деня получих останалите цветя за аранжировките, както и допълнителни за магазина. Оправих ги и работния ден беше почти приключил, когато получих смс. Не искам да виждам от кого е, но нямах избор. За щастие беше от Ели. Пишеше, че пътува към родния ни град, но ще остане тази вечер при мен. Зарадвах се, защото исках някаква компания. Исках да се видим и да си поговорим.
В живота няма такова нещо като съвпадение. Всичко се случва с точно определена цел. Дали е за лошо или добро, разбираме с времето.
-Хей, организатор на грандиозна сватба. Какво правиш? – извика Ели, отваряйки входната ми врата.
-Толкова много ми липсваше. – изтичах до нея и я прегърнах
-На какво се дължи тази любов, червенокосо момиче? – погледна ме тя с изпитателно.
-Ох, толкова много неща се случват тук, а дори нямам с кого да ги споделя. Хайде да сготвим нещо и ще говорим.
Направихме си палачинки. Половината с течен шоколад, а другата половина със сирене. Разказах и това, което не бях, а тя слушаше с интерес.
-Значи този Даниел един вид те преследва, така ли да разбирам?
-Ами, не точно, смисъл.. не ме преследва като да ходи зад мен, но тези цветя и съобщенията, които ми праща.. малко е плашещо. Не мислиш ли?
-Добре де, не сте ли говорили откакто дойде в магазина?
-Не, не искам да и говорим. Не искам да го виждам. Този човек ме плаши до кости. Имам чувството, че взема нещо. В единия момент ме обижда, а на следващия идва и ми казва, че съжалява. Според теб добре ли е?
-Е, явно пичът се нуждае от помощ. Ако стане по напечено може да издадеш ограничителна заповед, нали знаеш? – каза тя.
-Не съм мислила за това по този начин. Човекът не се нуждае от ограничителна заповед, а от някого с когото да поговори. Някой специалист, примерно. – казах аз на шега, но май си беше самата истина.