Несъвършенство (ЗАВЪРШЕНА)

ГЛАВА 21

Елизабет

Надигнах се в паника, защото мислех, че закъснявам за ателието. Телефонът ми тотално изгуби връзка с живота. Беше със строшен екран, а снощи в таксито съвсем се скапа. Днес трябва да поръчам нов, защото не мога да стоя без, разбира се. Късната поръчка снощи от 11 големи еднакви букета беше за любовницата на някакъв бизнесмен. Трябваше да ги доставим след 00:00ч, защото тя имаше рожден ден. Не съм подхващала темата за камерите пред Никола, защото исках да разбера повече. Прибрах се късно, след 02:00 часа през нощта. Анастасия спяха, разбира се, а като се събудих тази сутрин бяха точно на вратата да излязат.
-Добро утро. - усмихнах им се, но нямаше отговор от тяхна страна - Какво става?
-Лизи, мислехме че снощи си била с Дани, поне мама така каза, а когато отидохме в болницата сутринта той питаше за теб. Не беше чувал нищо откакто си си тръгнала от ресторанта. - не разбирах какво ми говореше, само чух 'болница'
-Кой... кой е в болница? - дори не исках да си помислям.
-Да̀ниел, снощи на излизане от бара са го пребили, има пукнато ребро и доста външни наранявания. - Пит обясни какво се е случило, а аз не знаех какво се случва.
-Искам да го видя. - казах през сълзи и двамата кимнаха

Вървях по болничния коридор със забързана крачка, а Анастасия и Петър бяха зад мен. Казаха ми в коя стая е и изчакаха отвън. Отворих вратата и сърцето ми се сви. Спеше. Лицето му беше отпуснато. Огледах го отблизо. Раната на устната му беше по-малка от тази на скулата и веждата, но изглеждаше също толкова болезнена. Едното му окото беше синьо. Не можех да спра сълзите си. Седнах до него на болничното легло и хванах ръката му.
-Дани? - гласът ми беше тих, гласните ми струни ме предаваха, посегнах да изкарам кърпичка от чантата си, но в това време той леко стисна ръката ми.
-Елизабет? - беше изненадан да ме види тук.
-Казваш го така, сякаш си бил сигурен, че нямаше са дойда.
-През нощта не дойде.
-Не знаех нищо, Дани. Прибрах се късно и телефонът ми тотално се прецака. - виждах, че го боли от това, което казвам, но не каза нищо.
-Радвам се, че си тук. Днес ще ме изпишат следобяд, но трябва да си почивам.
-Ако имаш нужда от помощ, само кажи. Изглеждаш, ам... - дори в това състояние  беше красив, но нямаше как да му кажа тези думи.
-..... пребит. - засмя се той и се хвана за реброто.
Аз последвах неговата усмивка.
-След три дни трябва да пътуваме за Англия, сега ли намери да си търсиш боя..
-Ще бъда леко контузен, още натъртен, но идвам в Англия. Пукнатото ребро е съвсем леко пукнато, въпреки че боли доста. - опита да се надигне на един лакът.
Опитът да му помогна с облегалката на леглото само ни накра да се сближим. Той дишаше тежко, дали заради близостта или болката, не знам. Единственото, което знаех е, че мен ме болеше душата, че съм на сантиметри до него и нямам право да го докосвам.
Прекъсна ни Поля, която влезе, за да съобщи че шофьорът на Да̀ниел е докарал колата му, но е болен и няма как да поеме смяната си. Усмихна ни се и излезе.
-Имам книжка, ако искаш ще те оставя в апартамента ти и след това, ще си хвана такси.
Така ме погледна, все едно не беше чул правилно. Беше объркан.
-Предлагаш да закараш жалкия ми задник вкъщи, въпреки всички неща, които ти наговорих?
-Стига, не съм безчувствена. Имаш нужда от помощ.
-Нямаше ли работа в ателието? - гледаше в ръцете си и не искаше да ме погледне. Изпитваше срам?
-Говорих с Никола, вече е получил цветята, ще се справи. Затова му плащам.
Сиси, Пит и Поля влязоха при нас, за да ни кажат, че имат работа във фирмата.
-Все някой трябва са работи. - усмихна се Анастасия. - Радвам се, че си добре, малко братче! - целуна пребития по бузата
-Кога да дойда? - Пит се обърна към Да̀ниел
-Недей, Елизабет ще ме закара. - настъпи неловко мълчание от всички ни, аз гледах в обувките си и исках да се втечня.
-Може да тръгвате, любимо мое семейство! - усмихна се с престорена усмивка мъжът, който си нямаше и идея какво става вътре в мен.
Всички се засмяхме се запътихме към вратата, но той ме спря.
-Остани, моля те.
*.*.*
-Нали знаете, че по принцип трябва да останете до утре? - лекуващата въпросително гледаше мен и Дани, докато смучеше дръжката на очилата си
-Доктор Стефанова, добре съм, има кой да се грижи за мен! Трябва да пътувам след няколко дни, багаж имам да приготвям, знаете как е. - намигна и и се усмихна мазно.
Оглеждайки картона му още няколко пъти, най-после се предаде:
-Добре, всички изследвания са ти в норма, показателите ти са добри, подпиши тези документи и си свободен.
Мазната усмивка, която стоеше на лицето на Бандов беше 24 каратова.
-Подмазвач. - това беше единственото, което казах, когато останахме двамата.
-Не искам да стоя тук. Ще ми помогнеш ли с багажа? - беше притихнал, все едно го мъчеше нещо.
Без да отговарям, взех раницата от ръцете му и прибрах всичко, което беше на леглото.
-Дай да ти помогна с якето, навън заваля. - той приклекна леко, за да мога бавно да прекарам якето по ръцете му. Беше доста натъртен. По лицето му личеше, че болката е голяма.
-До два дни, ще отмине. Много ме налагаха.
-Аз не мога да повярвам колко си спокоен. Знаеш ли поне кой е?
-Знам, ще си получи заслуженото. - тръгна към вратата, но застанах пред него
-Обещай ми, че няма да правиш простотии! - бяхме на къса дистанция един от друг, можех да видя зениците му.
-Обещай ми, Дани!
-Обещавам.
*.*.*
- Един ден, когато порасна и мога да си го позволя, ще си купя кола като твоята! - засмяхме се едновременно, докато се качвахме в асансьора
-Добре се справяш за жена. Не съм очаквал.
-Ако не беше пребит, щеше да усетил силата ми. - нищо не отговори, само се усмихна сякаш на себе си.
*.*.*
Да̀ниел спеше, болкоуспокояващите явно действат отпускащо. Пуснах пералня, направих пилешка супа и спагети, а докато го чакам да се събуди си направих кафе и се загледах в някакъв филм.
-Не си си тръгнала. - думите му ме накара да подскоча
-Исках да се наспиш, ще си тръгна. - станах от дивана, той поклати глава
-Нямам предвид, че искам да си отидеш, изненадах се. - на срамежлив ли се правеше?
-Направих супа и спагети, ако си гладен. Трябва да отида до ателието, днес не съм ходила, а заминаваме скоро и ще оставя инструкции.
Ако трябва да съм честна, имах някакво чувство относно Никола, което не можех да опиша. Да, беше уникален в работата си. Беше отдаден. Харесваше му. Справяше се сам. Нямах ми доверие, нещо ме човъркаше отвътре. Разбира се, тези мисли не ги споделих с човека пред мен.
-Та... какво мислиш за предложението ми? - чакаше отговор на въпрос, който не бях чула.
-Ам... извинявай, замислих се, можеш ли да повториш?
-Лиз, струваш ми се отнесена.
-Извинявай, притеснявам се за магазина. 5 дни ще отсъствам. Това е дълъг период да оставя човек, който започна преди седмица.
-Разбирам те напълно. Въпросът ми беше: Искаш ли да вземеш колата ми, да отидеш до ателието и като свършиш работа да се върнеш тук, за да вечеряме заедно? - аз го гледам с недоумение, а в неговите очи се четеше надежда.
-Ам... да, може, сготвих вкусно. - засмях се - Няма да вземам колата ти. - докато казвах тези думи той хвърли към мен ключа от колата си.
-Ще я вземеш. Без телефон си. Така ще съм по-спокоен. А и като дойдеш, искам да ти покажа нещо.
-Покажи ми сега! - нямах търпение, като малко дете
-Не! Така имам доказателство, че ще дойдеш и ще ми върнеш колата, защото си прекалено любопитна, за да пропуснеш. - беше някак си свободен да говори пред мен, отпуснат.
-Тръгвам.
-През това време ще звънна няколко телефона, защото бара не се ръководи сам. До после.

Спрях аудито пред магазина, а през затъмнените стъкла нищо не се виждаше. Никола забеляза колата и изражението му веднага се промени. Стана по-злобно, изпълнено с гняв. Наблюдавах го известно време, но не се стърпях и слязох. Продължавах да го гледам. Изненадата и шокът в очите му, когато видя кой слиза от колата бяха големи. Исках да разбера защо не харесва Да̀ниел, направил ли е нещо? Трябваше да разбера!
-Здравей, Ник. Как си? - правех се, че нищо не съм забелязала
-Здравей, шефке. Точно тази кола не мислех, че ще караш. - започна веднага с влизането
-Какво искаш да кажеш? - раздразнението в гласа ми беше осезаемо
-Не... нищо не искам да кажа, ох, извинявай, Бет, не ми е работа. Съжалявам. - продължи да разчиства плота от току що направения букет.
-Дойдох да взема оборота, да оставя пари за зареждане за следващата седмица и да поговорим, защото в петък заминавам и ще отстъпвам пет дни.
-На почивка ли? - попита доста сърдито
-По принцип не би трябвало да ти отговарям, защото не мисля, че трябва, но отивам по работа. Ще бъда флорист за една реклама на хотел. Хотелът е в Англия.
Беше изненадан. Усмихна се леко.
-Това е страхотна възможност! Толкова се радвам за теб! - прегърна ме доста силно
-Ам, да. Страхотно е. Дано се получи добре. - чувствах се неловко около него, откакто изгледах записите от камерите.

В следващия час и половина обсъждахме какво върви в магазина и какво не. Предложих няколко нови идеи, показах му начина по който искам да са, за да може да предлагаме новаторски неша. Харесваха ми нестандартните неща. Аранжировките в тиква, патладжани или пък смесени с шоколадови ягоди. Можехме да вкараме много неща. На него също му подадна това, което предложих, снимахме това, което беше за показно и веднага го публикувахме в онлайн мрежите на магазина.
-Магазинът върви много добре, не де притеснявай. Записвам всичко, което продавам и правя списъци на нещата, които ни трябват! Ще се грижа за него като за мой, докато те няма. А ти се върни с нови идеи!
-Надявам се. Притеснявам се. Не знам какво да очаквам. - свих рамене. - Ще се справя!
-Разбира се, че ще се справиш! - очите му светеха игриво.
-Трябва да тръгвам. Ще разглеждам квартири. - малко излъгах, но не го интересуваше къде отивам
-Мислех, че си намерила. Пак ли около ателието ще гледаш да е? Наблизо?
-Иска ми се, така е много по-лесно, има няколко, които искам да видя. - говорех през рамо. - Доскоро, Ник!
-Чао, Бет! Пази се!

Разминах се с клиенти на вратата и им направих място, за да влязат.
-Заповядайте.

-Добър ден, с какво мога да бъда положен, прекрасни дами? - добре, признавах му го, знаеше как да продава...