На шега

Ти

Пътувахме около час. Може би повече или по-малко, не бях сигурна. Возех се в багажник на много голяма кола. Разбрах го от пространството вътре. Не се чуваха никакви гласове, дъхът ми започна да свършва, а ръцете ми да кървят.
Колата спря и Матиа слезе първи. Можех да чуя дебелия му глас дори през чувала на главата си. Вратата на багажника се отвори и някой ме извлече като парцалена кукла от него. Движехме се бавно и спокойно.
Тъй като не можех да видя нищо около себе си се опитах да използвам другите си сетива като слуха и носа. Наоколо се чуваха щурци, вероятно е нощ. Чух звънец на врата, беше странно познат. Вратата се отвори и без да се издава звук влязохме вътре. Можех да усетя как ме хвърлят на мека повърхност.
-Бъди внимателен с нея!-обади се много познат за мен глас.-Не е кукла.
Господи, не можех да повярвам на това, което чувах ушите ми. Алехандро? Той ли е моят поръчител? Какво прави тук? Ох, Боже, поне е жив и здрав.
-Млъкни, Алехандро,-изсъска Матиа.-не ти е мястото тук да ми нареждаш, ясно?
-Да, сър.
Значи Алехандро работи за Матиа? Но нали беше напуснал, когато този боклук е влязал в затвора? Излъгал е. Излъгал е Ноен, излъга и мен. Знаех си, че очите са ми познати. Той е бил онзи, който ме е гледал със съжаление, докато ме пазеше.
Чух стъпки. Внезапно всички гласове в стаята замлъкнаха. Стъпките се приближиха към мен и усети как някой слага длан на гърба ми. Започнах да се гърча в опит да се отдръпна, но двете му ръце ме притиснаха силно към дивана.
Не можех да видя какво се случваше, нито да чуя, защото никой не говореше. Просто ме вдигнаха отново и ме понесоха към друга стая, може би друго място. Пуснаха ме на някаква мека повърхност и вратата се затвори, но можех да усетя чуждо присъствие тук с мен. Разтреперих се, много при това. Молех се някой някога да ме намери, да ми помогне или поне да ме чуе.
Изведнъж чувала бе издърпан от главата ми и очите ми бяха заслепени от лампата над главата ми. Трябваха ми няколко минути да възвърна зрението си и трудно успявах да фокусирам лицето на човека срещу мен.
Когато спрях да виждам размазани петна не можех да повярвам. Мозъкът ми щеше да гръмне, а краката ми се подлудиха.
-Ти?-възкликнах изненадано.
-Здравей, Лина.-Тони се усмихна срещу мен и леко погали лицето ми.