На шега

Началото

Откакто се помня животът ми винаги е бил съвкупност от лишения. Тъй като моето семейство не е от най-заможните, цял живот е трябвало аз да се уча на търпение и да ценя малкото, което имам.
Родителите ми са прекрасни хора, едни от най-добрите, които някога съм виждала на този свят. Те са буквално ангели пратени от Господ да ме съпровождат в този живот.
Мама винаги се е опитвала да научи мен и моя брат близнак, че не е нужно да имаш много, за да си щастлив, но не можех да приема това, след като всеки ден ми се налагаше да гледам как родителите ми умираха от глад, за да имаме ние с Бен.
Бен е моят брат близнак, но всички го наричаха по прякора му-Корадо. Този прякор се роди по възможно най-глупавия начин на света. В пети клас имахме час по география и вместо да каже Колорадо, брат ми каза Корадо, така се роди прякора му.
Двамата с брат ми си дадохме обещание, че някой ден ще излезем от нашата родина България, за да започнем работа в САЩ, където ще изкарваме достатъчно пари, за да осигурим всичко нужно на семейството ни.
Звучи глупаво, но исках да се отблагодаря на мама и татко за всички положени грижи, за лишенията и важните уроци
Сигурно се чудите защо ми е да ходя в Америка, за да изкарвам пари. Моята родна стряха, майка България, е прекрасно място за живот-планините, горите, моретата и уникалната култура, историята...не бих ги заменила за нищо на света. Проблемът е икономиката. България е адски бедна държава, чиито държавни глави крадат от народа по най-безсрамния начин. Една нормална заплата в България е от 500 до 800 /над 1000, ако си късметлия/ и няма как да подсигурим хубав живот на нашите с толкова малко пари. Не стигат просто.
Когато двамата с Корадо завършихме гимназия и станахме пълнолетни, вече нямаше какво да ни спре да заминем.
Работехме ден и нощ, трудни смени и сме се блъскали като идиоти, но накрая успяхме да съберем пари за билети. Без повече да се бавим се сбогувахме с родителите си, с баба Ани, и се качихме на самолета.
Няма да лъжа, че когато пристигнахме в Лос Анджелис, това беше най-трудният период в живота ми. Прекарахме седмици обикаляйки кофите и спейки по пейките, защото нямахме къде да отидем. Не можехме да се чуем със семейството си, защото нямахме телефони. Нямахме пари и ядяхме рядко. Корадо обикаляше улиците в търсейки на нещо за ядене. Кошмар.
Слънцето изгря и на нашата улица в лицето на любимата ми възрастна дама-Глория. Тя откри мен и Корадо на улицата, изслуша историята ни и ни помогна много. Осигури ни работа в нейния семеен ресторант, както и общежитие, в което да отседнем, докато си стъпим сами на краката.
Не знам дали някога ще успея да изкажа цялата си благодарност към тази прекрасна жена с огромно сърце.