Неговата слабост

Част 21

Първо да започна с огромно съжалявам, че се забавих с главата. Ще се опитам да пускам по-често, но краят на годината е съвсем близо, както всеки знае - най-напрегнатия момент през годината. Ще се постарая  следващата седмица да кача глава, но ще имам по-голяма активност юли месец. Подготвила съм много интересни неща, но не ми остава време да ги напиша. Затова няма да ви бавя повече освен гласувайте за главата и напишете по един коментар.
Приятно четене! ❤️

Гледната точка на Тиана 

Придружих Лоренцо до дома му. От удара на Калоян в рамото, се оплакваше от леки болки. Настоявах да го закарам на лекар, но той твърдо ми отказа. Той седеше до мен с лед в ръка, придържайки го на нараненото място, след като наминахме през един магазин с голям зор. А аз....аз шофирах неговата кола, защото не искаше да шофира в това състояние. Видимо не изглеждаше наранен, но тракането му с пръсти по крака си, показваше че е нервен. Но защо?

- Какво имаш с Петрович? - попита докато наклони погледа си към мен. Добре че шофирах, защото не исках да отвръщам на любопитните му очи. Не знам но вече ми омръзна да чувам този въпрос. Този човек навлезе в живота ми, но явно скоро няма намерение да го напусне. Аз няма да се занимавам повече с него, това което се случи, беше детинско. Разбирам че са имали...тоест имат кавга заради жена, но като вече възрастни хора - можеха да се разберат по цивилизован начин. Знам че звуча старомодно, но съм си патила заради първичния инстинкт - да нараниш човека до себе си. Не беше нужно единият да свърши почти в спешното заради нещо случило се в миналото. Да разбирам...не се харесват, но ако трябваше да налитам на Далия заради хилядите глупости, които ми е причинявала - досега щеше да бъде обезобразена. Въпреки че тренирах спорт включващ насилие и не е много известен сред "нежния" пол, никога не съм посягала на някого само защото ме е дразнил, или имам проблем с него. Не си мислете, че не ми се е искало.....С братя като моите, които ме дрязнят за височината ми, възрастта ми и затова че съм татковото момиче - доста често ми е минавало през мисълта.

Преминавахме из пълните улици на мразовития град, докато той ме ориентираше до дома си. Нямах намерение да го навестявам дълго, но ми беше неудобно да го оставя на улицата сам. Все пак се движехме с неговата кола, поне щях да се уверя че се е прибрал за да си почива. Ако зависеше от него, щеше да се върне обратно на работа. Нямаше да се погрижи за себе си, нямаше да се възстанови както би предполагало.