Неговата слабост

Част 52

Новата глава е вече качена с леко закъснение. Надявам се да ви хареса. Също така може да оставите по един коментар и да гласувате. Няма да ви бавя повече затова....
Приятно четене! ❤️

Гледната точка на Тиана 

- Не искам! Колко пъти да ти го повтарям? - за пореден път го изричах по телефона на Калоян, но след всеки път удрях на камък.

- Няма как да стигнеш навреме без кола, послушай ме и спри да се инатиш! - дори да не го виждах наживо, можех да усетя убедителния му поглед. Този с който искаше да ми заяви да го послушам да постъпя правилно, вместо да излагам на показ независимата си страна.

Цялото това обсъждане е свързано с първото празненство на синът на Симона - Джейсън. На мен не ми беше проблем да отида пеша след работа, обаче г-н властен и винаги ще стане на моето беше на друго мнение. Не исках да го задължавам, нито Франк да ми угажда на всяка моя прищявка. Не съм свикнала, дори когато Павел беше мой охранител не ми харесваше да се навърта прекалено много около мен, нито ще го направя сега. Но това беше преди да влязат взлом в апартамента, преди посланието с рибата, и преди налитането на Павел......За да осигуря безопасността и малкото главоболия на всеки който обичам, трябваше да го направя, харесвам или не. Така ми отвръщаше Вели щом й се оплаквах от прекалено наблюдавания си начин на живот. 

- Става, но след това Кайра ще ме закара. - отвърнах с категоризъм, тъй като вече ми беше предложила заради близкото ни съжителство, което разбрахме доста късно впредвид времето което прекарваме заедно на работа.

- Стига да ми се обадиш, или пишеш когато се прибереш. - наближаваше моята обедна почивка, която си бях наумила да използвам да посетя Ази в болницата, но според продължителността на разговора това скоро нямаше да се осъществи. Състоянието й се подобряваше, но само дотам. Не искаше да говори за случилото се, нито пред лекарите, нито пред полицайте, нито пред мен. Това вътрешно ме съсипваше, при нас доверието беше като основата върху която се крепеше нашето сестринство макар и не биологично. Болеше ме, че точно на мен не иска да разкаже, но вместо да го мисля прекалено, реших да я оставя насаме с мислите си. Когато е готова по всяко време щях да пристигна пред вратата й, да я изслушам.

- Не съм малко дете, нито имам вечерен час. Голям човек съм, ще се оправя.  - отвърнах през смях, тъй като нищо нямаше да ми се случи. Поне така мисля?