『Sweet but psycho』16 days challenge

〔Тема 1- KpopLover0396〕

¦Намерен предмет¦

Чу се силно почукване по вратата. Веднага знаех кой може да е.

-Хей, Сандерсън! Плати си наема или до края на деня да те няма! Чуваш ли ме?

Не съм виновен, че бавя наема. От месец се опитвам да си намеря работа, но без успех. Преди седмица изхарчих и последните си пари. И какво да направя като шефът на компанията, в която работех, взе всички пари, обра си крушите и замина?

-Хей, ти, стига си крещял и си върши работата.

-Ти пък коя си?

-Не е твоя работа. А сега ми се дръпни от пътя. Отивам да видя един приятел.

-Кой? Да не е този от 2б?

-Не е твоя работа.

-Ако отиваш при него, му кажи, че няма да го търпя още дълго. Вече започва да ми лази и по последния здрав нерв с глупавите си безкрайни извинения.

Чувах хазяйна ми да спори с някого, но не успявах да чуя с кого точно. Приближих се и допрях ухото си до вратата, за да успея да чувам по-добре разговора. След като се заслушах още малко нямаше как да не позная този глас. Прекрасният и нежен глас на Розали се носеше откъм коридора. Звучеше ядосана. Когато гласовете утихнаха си помислих, че са спрели да си говорят. Отключих вратата, за да успее Розали да влезе и тъкмо когато го направих тя отвори вратата, а аз се строполих на пода пред краката й. Извърнах глава нагоре, за да я погледна в очите. Не изглеждаве доволна. Даже ми изглеждаше бясна. Моментално се изправих и изпотупах дрехите си. Гледах я как беше скръстила ръце пред гърдите си и потропваше с крак. Очаквах малко по-мило посрещане, например „Как си?" или „Добре ли си? Нарани ли се?". Тъкмо щях да кажа нещо, когато тя ме изпревари.

-Джон. Защо продължаваш така?

-Не съм виновен, че не мога да си намеря работа.

-Не говоря за това, глупчо. Колко време вече стана ти предлагам да се нанесеш при мен, а? Вече станаха 2 седмици. Джон. Загърби достойнството си и премести при мен. Знаеш, че ще те приема с отворени обятия. Няма да плащаш наем и няма да се тревожиш повече за тоя стар брадясал трол.

-За хазяйна ми ли говориш?

-Да и не сменяй темата. Виж, - тя си отдъхна и погледът й се смекчи. Погледна ме с онези свои съчувстващи очи и ме хвана за рамената – не е нужно да живееш по този начин. Пък и ако трябва да сме честни един ден, рано или късно, ще дойдеш при мен, ако продължаваш в същия дух. Но защо да става по трудния начин? Моля те, Джон, позволи ми да ти помогна. Затова са приятелите все пак – да си помагат в нужда. Ела да живееш при мен. Моля?