『Sweet but psycho』16 days challenge

〔Тема 6- - bby_flower-〕

¦Митични същества¦

Когато навършиш 16 очакваш да започнат да ти се случват само хубави неща, животът ти да потръгне. Вече си голям и изведнъж проблемите изчезват. Като с магическа пръчица за една нощ се превръщаш в друг човек. По-мъдър, по-добър, по-красив, по-всичко. Просто изведнъж всичко става по-хубаво, по-добро...

Знаеш ли, зачеркни това. Не е вярно. Това са просто лъжи. Дори не точно лъжи, по скоро празни мечти и надежди. Желания, за които копнееш с цялото си сърце и душа,но накрая оставаш разочарован.

След това чакаш тези желания да се случат, когато станеш на 18, после на 20 и така до безкрая или поне докато не осъзнаеш, че няма смисъл да се надяваш повече. Докато най-накрая просто не разбереш, че е глупаво да се надяваш да се събудиш една сутрин и всичко да е розово като през розови очила.

Дълго време и аз се заблуждавах по същия начин. Сутринта, в деня в който ставах на 16, се събудих с усмивка от ухо до ухо. Всичко беше прекрастно. От закуската, която майка ми беше приготвила, която, между другото, ми беше и любима, през перфектно изгладените ми дрехи, покрай автобуса за училище, чак до самото училище, което попринцип ми се виждаше ад. Но в този ден, в този така съдбовен ден всичко бе толкова перфектно, че за един сравнително дълъг период от време си мислех, че нищо няма да го развали.

Досадните учители ми се струваха не толкова безинтересни, шумните хлапета в междучасията говореха по-тихо и вместо да тичат се придвижваха с ходене. Звъненето от звънеца не беше толкова натрапчиво и проивно за ушите, а сякаш бе любимата ми песен или някоя нежна, грациозна мелодия.

Всичко бе просто... Перфектно...

Някъде около четири часа след обяд слънчевото, безоблачно небе се затъмни така, сякаш щеше да вали. Но не просто сякаш щеше да вали, а сякаш това щеше да е най-колосалната буря, която човечеството щеше да преживее, сякаш небето щеше да слезе на земята. Стана по тъмно от нощ. Толкова мрачно, че се свих в леглото си, набучвайки слушалки в ушите си.

По едно време тъмна сянка се спусна през прозореца ми. Зъбите ми затракаха толкова бързо и краката ми се разтреперика толкова силно, че дори не успях да помисля как изобщо в тази непрогледна тъма бе възможно да има сенки. Единственото, което успях да отбележа беше, че бе дори по-тъмна от небето навън. Стиснах силно очи, думите "не поглеждай натам, на поглеждай натам" въртеейки се в главата ми като развалена грамофонна плоча.