『Sweet but psycho』16 days challenge

〔Тема 6- _moonyuxx_〕

¦Митични същества¦

Съдбата понякога може да бъде много забавна. Например представете си следният сценарии. Отивате на работа, която е да ловите и убивате вампири, и се справяте чудесно. Правите го постоянно и всичко е страхотно. Докато един ден не срещате един "специален" вампир и по иронията на съдбата се влюбвате.

И ето ме мен, дете на вампир и човек, но не съм нито едното, нито другото. Не казвам, че не ми харесва. Напротив забавно е, но понякога е малко объркано. И нека ви разкажа за какво точно говоря като започнем от този разговор в кафенето на ъгъла.

-Мисля, че очите ти са наистина невероятни. Просто ги виж! - посочи към телефона си Анджи, където все още беше отворена снимка на едно от очите ми. - Не знам изобщо защо се оплакваш.

Анджи беше най-добрата ми приятелка и е човек. Никога не се е притеснявала от рядко, но все пак проявяващата се жажда за кръв и всъщност дори беше капитан на фен клуб...посветен на мен.

-Не съм казвала, че не ги харесвам. Просто ти споменах, че често се променят. - отговорих просто и откапах от гигантския си бургер.

-Аха. - каза тя, без да ме слуша. Пишеше си с някого и аз в момента не и бях интересна.

Докато тя зяпаше в екрана на телефона си, аз се любувах на гледката зад бар плота. Там стоеше Конър. Вторият ми най-близък приятел, който всъщност чувствах като нещо повече от такъв, но нямах смелостта да му го призная. Изведнъж гласът на Анджи ме изкара от унеса ми.

-Да излезем довечера? - каза с усмивка, момичето пред мен.

-Защо не. Съгласна съм. Само ние двете ли? - попитах и захапах сламката, която стърчеше от чашата ми с кола.

-Ако имаш предвид Кони, може да го поканиш, ако искаш. Аз ще повикам и Рики. - при името на Рик, очите на Анджи засияха.

-Решено е. - вдигнах е тост с колите си и отпихме заедно.

Тази част от ежедневието ми изглежда напълно нормално. Но разказът ми едва сега започва.

По-късно след обяд се прибрах у дома, където бях посрещната още на входната врата от две линейки като от всяка излизаха медицински сестри със сакове пълни с банки кръв. Презареждахме се. Всеки път, когато това се случваше, съседите се криеха по домовете си мислейки, че линейките докарваха цели трупове от моргата за нас с татко.

По някакъв начин успях да се размина с целия медицински персонал, който ни снабдяваше, и да стигна благополучно до стаята си. Скучах с часове, докато дойде времето да излизам отново. Преоблякох се и вместо отново да минавам през целия лабиринт от хора в дома ми, скочих през прозореца.

Почти бях преполовила пътя до къщата на Анджи, когато някой се промъкна зад мен и хвана ръката ми. Стреснах се и тук вампирската част от мен си каза думата. Преметнах човека през рамото си, мятайки го на земята и веднага се качих върху него, готова да го захапя. Но тогава видях лицето му и замръзнах на място.

-Здравей, Зи! - засмя се Конър срещу мен. - Извинявай, че те стреснах.

-Не! Аз извинявай. Господи, добре ли си? - веднага му помогнах да се изправи.

-Спокойно. Свикнах ти вече. - продължи да се смее, отупвайки дрехите си. Това се случваше вече за пети път тази седмица. - Исках да те придружа до дома на Анджи тази вечер, ако нямаш нищо против?

-Разбира се, че искам. - усмихнах се и тръгнахме.

Както вървяхме, той се приближи до мен и ме хвана за ръката. Вътрешно пищях от радост. Но разбира се при мен нищо не се случва нормално и несъзнателно съм стиснала ръката на Кони твърде силно. Счупих я.

-Пусни ме, моля те. - каза тихо Конър, след като спря насред пътя.

Той хвана ръката си и забелязах как бе прехапал устна, заради болката. Страхотно. Убих красивия момент.

Викнах линейка и заедно прекарахме цяла нощ в бърза помощ и все пак се забавлявахме. Но най-хубавото беше целувката, която споделихме с Конър. Винаги ще благодаря на сестрата, която му даде толкова силно болкоуспокояващо. 

°•°•°•°•°•°•°•°
Беше хубаво написано и бе много интересно. Много ми хареса.
_moonyuxx_
❤️❤️❤️