Ｔｈｅ Ｄｒｕｇ Ｉｎ Ｍｅ Ｉｓ Ｙｏｕ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

一

Движех се със спокойно темпо напът към вкъщи. Вървях от няма и 10 минути, но малките и тесни улички го правеха да изглежда като цяла вечност. Беше спокойно до един момент. Изведнъж всичко ми се струваше прекалено тихо.

Стъпките ми бяха единственото нещо, което отекваше в пространството. Беше следобед, но времето бе облачно и правеше атмосферата сива и мрачна.

Изписаните с графити стени, безкрайно дългите и пусти улици и тук-таме някое дърво с окапали листа правеше тази част на квартала да изглежда прекалено опасна и дори леко страховита.

Нетипично за бляскавия Сеул.

Не си представях как е вечер, след като уличните лампи се брояха на пръсти. За моя радост съм нямал ,,късмета'' да минавам по тъмно от тук.

Не смятах да повторя и по светло.

Побиха ме тръпки, когато задуха леден вятър. Не обичам есента, толкова e тъжна и студена. Небето плаче почти всеки ден и мокри земята с едри капки дъжд. Не си пасва с моята винаги усмихната, позитивно гледаща на нещата личност.

Придърпах тънкото си яке повече към себе си и съжалих, че не се облякох с по-дебели дрехи.

Това, обаче стана най-малкият ми проблем след като чух шум от кола, движеща се с бавна скорост зад мен. Не се обърнах, даже напротив, продължих си напред с ускорена крачка.

"Няма от какво да се страхуваш, Техьонг" - казах си аз наум. - "Просто случайни хора, пътуващи за някъде, нищо необичайно, за което да се притесняваш."

Успокоих си се сам, поех си въздух и залепих леко доловима усмивка на лицето си.

Но скоро тя изчезна, след като наоколо настъпи отново гробна тишина, което значеше, че колата е спряла.

Чу се тряскане на врата и скоро стъпките ми не бяха единствените наоколо.

Това инстинктивно ме накара да побързам. Започнах да се задъхвам, а тежките крачки, най-вероятно мъжки, съдейки по силното тропане, продължаваха да се движат зад мен.

Сърцето ми щеше да изхвръкне. Нямаше ли край тази улица?

Вече започнах да усещам как фигурата зад мен е все по-близо.
Изпсувах под носа си. Всякакви ужасни мисли започнаха да обземат бъзливия ми ум.

Кой за бога започва да следи някого ей така и то без никакви скрити, лоши намерения?