Ｔｈｅ Ｄｒｕｇ Ｉｎ Ｍｅ Ｉｓ Ｙｏｕ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

十七

Бавно отворих очи и се огледах объркано наоколо. Отначало се стреснах от това къде по дяволите се намирах, но после спомени ме заляха. Гушнат в едно меко одеало, аз бях самичък в дневната на Кук. Протегнах се и реших да надигна глава.

Видях телефона си на масичката до дивана, седнах и го взех в ръце. Погледнах, че часът показваше почти осем. Бях проспал целия ден. Ужас.

Отключих екрана и няколко пропуснати обаждания и съобщения привлякоха вниманието ми. Всичките от Джимин.

"Те, къде си?"

"Защо не ми вдигаш, мухльо?"

"Техьооонг?"

"Добре, вече започвам да се притеснявам"

Чак сега видях защо не съм чул звъненията на русокоското. Телефонът ми бе в режим на без звук и мисля, че знаех кой е отговорникът.

- Приятелчето ти много досаждаше, затова спрях звука, че да не те събуди. - познат глас се чу зад мен и аз подскочих. Това момче обичаше да ме стряска.

- Просто е бил притеснен. - оправдах го. - Ще ме закараш ли вече в нас?

- Моля? Никъде няма да ходиш, принцесо. Казах ти, че искам да сме заедно. Ще прекараш и вечерта с мен.

Думите му бяха категорични, затова реших да не споря и без това щях да загубя. Той беше единственият ми превоз за обратно.

- Принцесо? Аз не съм момиче.

Чонгкук се изкиска сладко на отговора ми.

- Харесва ми как чуваш само една част от думите, които казвам. - Чон се доближи до мен и остави нежна целувка по нослето ми. - Гладен си, нали?

Умирах от глад, затова и кимнах срамежливо.

- Мда, аз също. Да поръчаме суши? Много ми се яде.

Лигите ми едва не потекоха при мисълта за храната и аз поклатих глава ентусиазирано.
Чонгкук се обади по телефона на някакъв ресторант и аз използвах времето да отговоря на Джимин.

"Не се притеснявай за мен, Чим. Всичко е наред. В Хосок съм. Ще работим по проекта и ще остана в тях за през нощта."

Изпратих го и получих отговор след секунди.

"Я недей лъга! Говорих с Хоби преди малко. Той е навън с приятелката си."