Ｔｈｅ Ｄｒｕｇ Ｉｎ Ｍｅ Ｉｓ Ｙｏｕ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

三十一

Усетих рязко движение до себе си, сякаш някой подскочи. Отворих сънено очи и се огледах. Наоколо бе пълен мрак, но неспокойна фигура, обвила ръцете си около мен се открояваше идеално.

- Спри! Не! - изплака в съня си Чонгкук и започна леко да рита с крака, докато с ръцете си стискаше тяло ми. Сякаш аз бях неговата защита.

Да гледам тъмнокосия в това измъчено състояние ми късаше сърцето.

- Чонгкук? Събуди се! - светнах нощната лампа и раздрусах тялото му, за да го събудя от кошмара му.

Не след дълго той се стресна, отвори очи и се изправи в седнало положение.

Беше разтворил леко розовите си, подпухнали устни и дишаше накъсано и тежко. Очите му бяха пълни с уплаха и сълзи, на които този път Чонгкук не позволи да паднат.

Черната му косичка бе полепнала по челото, заради ледените капчици пот, избили по кожата му. И дори в този вид беше неземно привлекателен.

- Отново лош сън, спокойно всичко мина.

Опитах да го успокоя, като погалих лицето му. Кук, обаче все още не можеше да се оттърси от кошмара и да отдели представата от реалността, защото се оглеждаше наоколо с широко отворени очи.

Накрая погледът му падна върху мен. Той ме стисна силно в топла прегръдка, като подпря глава на рамото ми.

- Тези сънища..

- Не, Чонгкуки не е нужно да ми обесняваш.

Сякаш не бяха достатъчни всичките му болезнени признания преди часове...

- Напротив, нужно е. Не искам да имам тайни от теб.
По-точно казано тези шибани кошмари, които ме преследват... виновен е баща ми. Почти всяка вечер сънувам или по-точно си спомням ужасните му побоища над мен. Шамарите му, ударите, обидите, ритниците... Много са малко спокойните нощи за мен. Няма начин да забравя глупавите, унизителни случки. Връщат се и ме тормозят. Не мога и не издържам повече, но няма какво да направя. Задушават ме неспирно. Подсъзнанието ми ме тества, играе си с мен. - тъмнокосият все още залепен за мен рухна и започна да плаче на рамото ми. Дойде му в повече и щях да го оставя да си излее всичко.

Някой път това е нещото, от което има нужда човек. Беше окей да плачеш, колкото и силен да си.

Гласът му се пречупи и тялото му започна да трепери.

Фактът, че го виждам в най-слабия му и уязвим момент и то не за пръв път ме измъчваше. Исках да спра страданието му. Беше ми много трудно да го гледам в това състояние.