Ｔｈｅ Ｄｒｕｇ Ｉｎ Ｍｅ Ｉｓ Ｙｏｕ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

四十六

Целият път до университета го прекарах в притеснение. Бях седнал на предната седалка на колата на Чон, той шофираше, а аз гледах през прозореца.

Пътувахме в тишина, моето сърце биеше лудо, дланите ми се потяха, целият бях изпълнен със страх. Защото случката от вчера не излизаше от ума ми...

Дали Чонгкук се бе усъмнил в нещо?

Защо иначе днес ще настоява да идва с мен на лекции? По принцип аз съм този, който му се моли да стъпи там.

И какво ще стане в университета? Дали онзи непознатият отново ще ме нападне?
Дали ще се ядоса повече, когато ме види с чернокосия? Как изобщо трябваше да изляза от тази ситуация?

Да напусна Чонгкук, за да предотвратя собственото си насилие? Но аз не можех да зарежа любовта на живота си така лесно...

Толкова въпроси, без отговор и толкова проблеми, без никаква представа за решението им.

- Техьонгиии? - Чонгкук ме изкара от тормозещите ме мисли, като разроши косата ми.

- Ъм, да Куки?

- От две минути се опитвам да ти привлека вниманието. Пристигнахме. За какво си се замислил толкова?

- Нищо важно. - отново тези фалшиви усмивки. Болеше ме, че се преструвам и го лъжа.

Чонгкук ме изгледа съмнително, но все пак кимна. Двамата слязохме от автомобила и той опита да хване ръката ми, но аз се дръпнах рязко на разстояние.

- Бебчо? Това пък какво беше?

Аз не знаех какво да направя или отговоря.
Уплахата бе по-силна от мен. Параноята също. Ако той ни видеше...

- Има ли нещо, държиш се много странно от вчера. Първо не искаше да ме прегръщаш, сега не искаш да държим ръцете си. Защо?

Чон ме съзерцаваше с жален поглед и се цупеше. Имах чувството, че щях да се разплача само като го гледах.

Боже, защо всичко това се случваше на мен?

- Аз... н-не... нищо няма...

- Тогава ми дай ръката си. - чернокосият преплете пръстите ни бързо и двамата влязохме в топлата сграда.

Огледах се наоколо за познато лице и за мой късмет не го срещнах. Въпреки това все още не можех да си отдъхна.

- Те! - чух как някой ме вика и увива ръцете си около мен. Подскочих от страх, но се успокоих, когато видях, че това беше провто най-добрият ми приятел.