Ｔｈｅ Ｄｒｕｇ Ｉｎ Ｍｅ Ｉｓ Ｙｏｕ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

二十五

Болката отвън.

Когато паднеш от велосипед, порежеш се с ножа, докато готвиш или дори, когато си удариш пръсчето в ръба на някой шкаф.

Да боли, може да има кръв, може да има сълзи. Но боли на момента. Един, два дни и после ти остава само спомена за това. Е, може би и някой друг белег.

Но болката отвътре не работи точно така.

Когато си имал цялото щастие на света, с всичките му недостатъци, но въпреки това перфектно в твоите очи и изведнъж тези радости се превърнат в една огромна, фалшива илюзия и всичко се разпадне пред очите ти...

Да, ето това боли наистина много. Но тази болка не е като другите. Тя се чувства тройно по-силно и за жалост не минава изобщо бързо.

Тази болка не се усеща само на едно наранено място, а по цялото тяло, във всеки един орган и всяка една клетка. Сякаш огромна, твърда скала пълна с тъга се е забила в гърдите ти, заместила е разбитото ти сърце и ти тежи. И товарът става все по-голям, с всеки изминат, мъчителен ден.

Аз лежах отново в леглото си, този път облечен като хората, а не с мръсна пижама.

Размишлявах и се чувствах като жив труп.

Джимин беше на лекции, но аз наистина не бях готов да ида. Нямах нужните сили, а и не бях сигурен дали няма да видя човек, който може да ме срине отново, само с присъствието си, което не бе особено трудно в момента.

Най-после се реших. Положих усилия и вдигнах слабото си тяло от леглото, написах кратка бележка и я оставих на леглото на най-добрия си приятел.

Взех малък сак с най-необходимите ми вещи, облякох си дебелото палто и излязох от стаята, в която имах чувството, че вече се задушавам. Скоро се намирах навън и вдишах от хладния, освежаващ мислите ми, въздух. Тръгнах напред с бавни крачки.

Щях да ида в Тегу, при родителите ми. Имах нужда да избягам за малко и да сменя еднаквата обстановка.

Да се махна от университета, от хората тук, от общежитието и от града, като цяло. Щях да избягам за уикенда в родния ми град. Може би поне той щеше да ми помогне малко или много да се съвзема.

Скоро стигнах гарата и зачаках. Стомахът ми закъркори, защото не бях закусвал, но го игнорирах. Изведнъж задуха силен пронизващ вятър и добре, че автобусът не закъсня, иначе щях да премръзна.