Слугинята на вампира

Част 69

Г. Т на Лиса - Натали

Получих имейл с уреченото място за битката и пристигнахме бързо.
Всички войни бяха готови за битката, която ще се реши скоро. Когато изляза на полето последна битката ще я спечеля от раз, а ТОНДВ ще паднат в краката ми за милост, но няма да получат! 😈
Ето ги на хоризонта идват с малката си нищожна армия, ръководена от полу синовете на Джордж Фаяр. Тези нещастни копелета ли ще се сравняват с нас? 😠
Когато приближиха дадох начало на атаката.
Моят легион извика силно с мен и се впуснахме заедно в битката.
Първият с който кръстосах меч беше приятелката на суполанката.
Тя беше вечерта в нощта на убийството в имението. Тогава трепереше и седеше като пукъл, а сега събрала малко смелост ми се бие тука.
Отблъснах следващата ѝ атака с лекота, а тя изхвърча на страни. Всички нейни приятели ми се изпречиха един след друг и задаваха въпроси за мъртвия глупак. Аз умело избягвах удърите им без да отговарям. Освен, че те идваха един след друг, легиона на Фаяр също не си поплюваше.
Нападнаха с цел да отмъстят за Джордж. Е не им се получи.
Сред останалите в боя се появи някой, който мислех, че ще подвие опашка.

- Брей, брей, гледай ти? Люк Фаяр излезе на сцената! Не беше ли в депресия или нещо такова? Явно любовтта прави слепи хората, защото дори не можа да защитиш баща си от едно русо момиче! Не това не е най-гадното! Ти дори се отказа от вярата в любимата си, защото повярва! Но спокойно когато те убия няма да имаш такива грижи! - нападна ме и сплетохме оръжията си в хикс. - Русо гладно няма, нали знаеш? Благодарение на нея и плановете ѝ да се прави на мен, аз си получавах прехрсната! Добре че ти беше Ева иначе до сега да я бях убила! - той ме опита да ме изгори, но аз избегах удъра и го бликирах. - Дано баща ти изпита неудържими болки в ада! - изхилих му се в лицето, а той почна да показва с всяка следваща атака колко желае смъртта ми.

Г. Т на Натали

Бяхме един срещу друг. Бихме се като равни. Тялото ми бе контролирано от Лиса. Всичко ме болеше, а можех само да наблюдавам. Само със 5 контролирани движения изстреля на далеч Люк. Аз просто гледах, защото няма какво да стоя. Аз съм просто материя. При всяко движение болката беше непоносима.
Люк се изправи и тръгна към нас. Погледа му се криеш такава омраза. Гледаше не към Лиса, а към мен. Тя беше толкова силна, че помита за секунди всеки по пътя си, само и само да стигне до Люк.
Все пак аз съм виновна за смъртта на господин Фаяр. Докато той ги помиташе един по един, лицето му не показваше емоция.
Погледа му бе празен и имах чувството, че и той като мен се е предал. Беше ядосан и в същото време предаден. Виждаше ме като враг, който просто трябва да премахне. Тъгата ми ѝ помагаше да се възползва от мен. Знам че това е нейния принцип на плашене, но болката при обикно мърдане ме убиваше.
Вече не издържам. Няма начин да я победя. Аз вече не съществувам за никого и никой не съществува заради мен. Толкова много съм объркана.
"- Спри да цивриш, че след малко ще те залича!" - властния глас на Лиса ме изкара от мислите ми. Но осъзнах нещо туку що. Ако е искала да ме заличи е можела преди битката, а сега съм насред битката. Това е: