Джехьон задвижи устните си нежно и бавно срещу тези на Дойонг. Дойонг стоеше с широко отвори очи и не смееше да помръдне, не можеше да осъзнае случващото се.
По всичко личеше, че Джехьон не смяташе да спре, а само продължи нежно да го целува.
Няколко секунди по-късно Дойонг най-накрая дойде на себе си и избута Джехьон назад. Другия веднага се отдели и го погледна сериозно, без изобщо да съжалява за това, което бе направил.
- Какво... Защо... Джехьон, какво беше това? - Дойонг бе толкова неподготвен за случилото се, че дори не можеше да формулира нормално изречение.
- Не можах да се сдържа, трябваше да го направя. - Джехьон говореше тихо и спокойно. - Дойонги ти беше толкова неустоим в този момент.
- Но, ние сме приятели. - Дойонг поклати глава. - Ти каза, че искаш да се сближим, че мислиш, че ще сме добри приятели. Защо ме целуна!?
- Защото исках. От толкова време исках...
- Не! Аз ти повярвах, а ти се оказа...
- Не, Дойонги! - Джехьон обви длан върху бузата му, но чернокосия се отдръпна като попарен. - Нямах друг избор, ти не искаше да ме погледнеш!
- Не искам да слушам! Върви си! - Дойонг се изправи и се запъти към вратата, но Джехьон стана и бързо го настигна.
Хвана ръката му и го издърпа обръщайки го към себе си.
- Не! Пусни ме!
- Изслушай ме! Дойонги много те харесвам, но ти ме мислеше за негодник. Исках да ти докажа, че не съм, но единствения начин бе ако ти кажа, че искам да сме приятели.
- Остави ме Джехьон! - Дойонг се опита да издърпа ръката си, но безуспешно.
- Не, моля те, недей. Не знаех какво друго да направя. - Джехьон повдигна брадичката му със свободната си ръка, срещайки погледа му.
Не очакваше да види насълзените му очи. Това сякаш пречупи нещо в него, почувства нещо непознато. Изпита вина, знаейки че той му го е причинил.
Чувстваше се в безизходица, не знаеше как да постъпи, за да оправи нещата.
- Дойонги... - Джехьон се замисли. - Харесвам те, наистина. Отговори ми, щеше ли да ми обърнеш внимание ако от самото начало ти бях казал това? Щеше ли да се съгласиш да излезем?
