STEPBROTHER

45

Изминаха две мъчителни години. Откакто си тръгнах всичко се нареди. Върнах си детето и сега не съм сама.

Когато си тръгнах от в къщи нямах къде да отида. Тогава срещнах Наш. Беше се разделил с приятелката си и ми предложи да остана при него, докато си стъпя на краката. Когато му съобщих, че искам да си върна детето, той не се държа като Матю, а ме подкрепи. Беше до мен от както си тръгнах до днес.
Помагаше ми с отглеждането на Майк и се превърна в негов баща. Нещо, което Матю никога не би направил. Нямам си и на представа какво се случва в къщата, която наричах свой дом. Не съм се свързвала с тях от две години. Мама ми липсва, но тя беше един от хората, които ме принудиха да го направя. А можеше всичко да бъде различно.

-Грейс,  сладурче добре ли си? - гласът на Наш ме извади от мислите, в които бях потънала. Кимнах и се усмихнах. Огледах се и с ужас установих, че почти бяхме пристигнали. - Не се притеснявай, сигурен съм, че майка ти ще се зарадва да те види.

-Много ми липсва. - усмихнах се тъжно.

-Матю или майка ти?

-Наш, недей... Забравих Матю, знаеш го, нали?

-Съжалявам, скъпа. - усмихна се извинително и целуна ръката ми, докато шофираше колата. Не ми харесваше, когато не внимава докато шофира.

-Малкия заспа. - каза усмихнат, карайки ме да погледа към задната седалка, където спи нашето малко ангелче. Нашето.

-Притесняваш ли се?

-Малко. - излъгах. Много ме беше страх от реакцията на мама. Ами ако не иска да ме види? Ами ако се е отрекла завинаги от мен? Ами ако Матю е там?!

-Не ме разбирай погрешно, но сигурна ли си, че ако видиш Матю няма да... Знам ли.

-Наш, казах ти, че това между мен и Матю приключи преди шест години,макар да го разбрах едва преди две.

-Знам, но се притеснявам. Ами ако той те повлече към себе си, отново.? Сигурен съм, че все още изпитваш нещо към него. Ще ме оставиш ли?

-Матю е първата ми любов, Наш. Но, не и последната. Ти, си моята единствена и надявам се последна любов.

-Обичам те, Грейс. - каза и докосна устните ми със своите. Усмихнах се и едва тогава осъзнах, че вече бяхме пристигнали. Излязох от колата и изчаках Наш, да вземе заспалото мъниче. Когато беше готов държеше в ръцете си Майк, но успя да направи така, че да хване и моята. Точно от това имах нужда. Подкрепа.
Огледах се и всичко си бе същото, може би за тези две години само аз съм се променила.
Почуках на вратата, чакайки някой да ни отвори.

-Всичко ще бъде наред, обещавам ти. - Наш стисна леко ръката ми, уверявайки ме че ще бъде до мен. Усмихнах се и го целунах по бузата. Точно, когато се отделих от него вратата се отвори. Копнеех да я видя отново и да получа подкрепата ѝ, да ѝ покажа, че не се предадох и успях да не я разочаровам.

-Мамо...