Истински порочно - книга 1

Глава 10

                           Рипли

Всичките са еднакви. Всяка известна личност, която бе срещала, притежаваше някаква част в себе си, която ги караше да мислят, че няма нужда да са учтиви.

Изпод бейзболната му шапка, този път обърната с козирката назад, вената на челото на Боун Трашър пулсираше от гняв. Точно сега той искаше да ме удуши. Познавах признаците.

Но познайте какво? И аз не бях особено приятно настроена към него. Никой не може да идва в дома ми и да ме заплашва, особено след като се обадих да се уверя, че пътната полиция няма да вдигне колата му, след като бе паркирана в зоната за разтоварване навън, и на всичкото отгоре заключих ключовете, за да не се случи нещо с безценното му бижу навън. Освен това да не споменавам факта, че едва успях да се наспя, имайки предвид, че подскачах при всеки шум и тичах до прозореца на банята, поне дузина пъти, за да се уверя, че колата е добре.

Не ме бе грижа дали той знае всичките тези детайли или не, защото бяха без значение. Но Боун Трашър нямаше да идва тук и да се държи с мен като задник.

Стоях и чаках експлозията, когато той затвори очи и стисна силно юмруци, преди да разпери татуираните пръсти на ръцете си.

Когато клепачите му се вдигнаха, блестящите му сини очи се впиха в мен.

— Някога животът ти да е бил напълно разрушен от медиите и изложен на публичността сякаш уединението ти няма никакво значение?

При въпроса му сърцето в гърдите ми се сви, а устата ми пресъхна. Той нямаше абсолютно никаква представа.

Отворих вратата на офиса и я затръшнах след себе си, затваряйки очи и облягайки се на бюрото, за да си поема дъх.

По-добре от всеки друг знаех какво е животът ти да бъде напълно разрушен от медиите и изложен на показ сякаш уединението ти няма никакво значение. Освен това знаех, че не ги е грижа за косвените щети, които нанасят, докато се опитват да се доберат до поредната история.

Но нямаше да се съревновавам с Боун Трашър по този въпрос. Сега просто исках той и проклетата му кола да се разкарат от живота ми, преди цялата скапана преса да се намеси отново в него.

Отпуснах се на колене пред сейфа и завъртях барабана, обърквайки на два пъти комбинацията.

Рожденият ден на майка ми. Иронично, това бе и денят, в който бе убита.

Текстът на песента на Брад Пейсли „Знаменитост“, подигравателно и толкова не на място изпълни ума ми.

Боун Трашър можеше и да бе изгубил плиткоумната си приятелка, заради някой който можеше да й помогне да спечели повече пари, но поне не бе видял тялото на майка си лежащо в локва кръв в банята на мястото, където му се налага да работи всеки божи ден.

На третия опит улучих правилната комбинация и измъкнах ключовете с треперещи пръсти. Вдигнах се на несигурните си крака, отворих вратата и излязох… блъскайки се директно в широките му мускулести гърди.

Първият ми инстинкт бе да отскоча назад, все едно се бях блъснала, без да искам в тухлена стена.

Боун измъкна ключовете от ръцете ми, преди да успея да се окопитя.

— Мерси — каза той, обвивайки пръсти около ключодържателя със скръстени кости.

— Няма защо — думите излязоха от гърлото ми през стиснатите ми зъби.

— Не дойдох тук да те ядосвам, Рипли, но изглежда вече го направих, затова искам да изясним нещо. — Погледът му ме прикова на място. — Ако чуя репортаж или клюки за това, че съм бил тук, ще ме видиш отново и тогава няма да бъде толкова приятно.

— Можеш да вземеш заплахите си и да си ги завреш в задника, Трашър. Не се страхувам от теб.

Той направи крачка назад, без да откъсва поглед от моя.

— Това ти е първата грешка. Да се надяваме, че ще е единствената.

Показах му среден пръст и с двете си ръце, а задникът имаше наглостта да ми се присмее, докато излизаше.

След миг вече го нямаше, а аз останах сама в празния бар само със спомените, които ме преследваха.

От ъгъла долетя глас.

— Заври си ги в задника.

Поправка… спомените, Естебан, и… по дяволите… проклетия пръстен.