Истински порочно - книга 1

Глава 2

Боун

Половин час по-късно имаше опасност широката усмивка на лицето ми да стане перманентна._Мамка му, страхотно е да се мотая из града с най-страхотната американска машина, която някога съм притежавал._ Трябваше само да се скатаем в една алея, за да изпуснем ченгето, което ни следваше, и това доказа колко много бях насъбрал. Но последното нещо, от което имах нужда, бе глоба за превишена скорост, за да има за какво пресата да ме дъвче безспирно.

Фриско се хилеше като задник, когато се насочихме към долната част на Нашвил, към апартамента му. Тук някъде имаше едни от онези стари складове превърнати в апартаменти.

— На къде да карам? У вас ли ще те оставям?

Той започна да се смее.

— Мамка му, не. Това беше само за загрявка, нали? Имаме нужда от малко алкохол.

Намалих, тъй като трафикът близо до Бродуей стана по-натоварен. Всички тези хора, скупчени по улиците, ми напомняха как свирех за бакшиши в една дупка на Шесто авеню, преди най-после да пробия в бизнеса. След това всичко започна да се случва бързо.

Един ден спях в колата си, а на следващия ме бутнаха в хотел, който сам не можех да си позволя, само защото един от звукозаписните експерти бе видял дъжд от банкноти, докато ме е гледал как пея.

Не че се оплаквах.

— На къде сме?

— Завий тук на ляво — той посочи към една притъмняла уличка.

Въпреки че не бях сигурен къде щеше да ме заведе, завих на където каза.

— Две пресечки по-долу.

След пет минути, пред нас се появи синьо-зелен неонов надпис.

Аквариума.

Аквариумът изглеждаше точно така както си го представяте. Сини балончета, а по средата зелено и рибки в същия цвят. Намалих и приближих към тротоара с намерението да паркирам, но Фриско ми посочи към страничната уличка.

— Завий на дясно и паркирай отзад. Така ще попречим на някой да забележи колата и да те намери тук.

— Господ да ме пази!

Завих покрай триетажната тухлена сграда и спрях до ръждив Джувелин. Фриско вече излизаше от колата и затръшваше вратата, преди да съм спрял напълно.

— Чудя се, на кого е това возило?

Фриско ме стрелна с усмивка.

— На най-сексапилната жена, която съм срещал в този град и която продължава да отбива авансите ми.

— Мамка му, сериозно ли? Тук сме, за да се сваляш с някаква мацка, която те е отрязала?

Той спря, а пръстите му се обвиха около дръжката на задната врата на сградата.

— Изглежда тепърва ще разберем.

Фриско отвори вратата и за миг се замислих дали да не зарежа задника му тук и да се прибера у дома. Щеше да му е за урок.

Светлината отвътре се процеждаше покрай вратата и от помещението се носеше дрезгавият глас на Джони Кеш.

Мамка му, защо не? Не е като да имах да правя нещо по-интересно тази вечер.

Вътрешността на бара бе като на много други, в които бях ходил. Същият аромат просмукал се в помещението от дългите години, в които е абсорбирал цигарен дим.

Помещението бе по-скоро дълго, отколкото широко. До лявата стена се простираше издраскан дървен бар, дълъг сигурно около девет метра.

Стените бяха окичени със снимки на кънтри легенди от миналия век, а най-близката до мен бе подписана със съобщение от Ронда, над острия подпис на Мерли Хагард.

Фриско започна да си проправя път към бара, където жена с невероятно деколте и буйна тъмна коса заработваше бакшишите си, сипвайки питиета на двама мъже седнали пред нея.

Сигурно е тази, която Фриско преследва. Нямаше как да споря. Мъжът имаше страхотен вкус.

Откъснах очи от нея и огледах останалите клиенти на бара. Хората тук изглеждаха така, сякаш са се върнали назад във времето, когато Мерли е пеела тук, по време на заснемането на фотографията на стената.

Фриско сигурно бе прав. Нямаше защо да се тревожа за проблеми с охраната тази вечер. Съмнявах се, че Фред и Етел дори са чували за TMZ или биха се обадили на някой, за да докладват, че тук има знаменитост.

Но само за всеки случай, бутнах надолу периферията на износената си бейзболна шапка, преди да тръгна напред по изтъркания под.