Истински порочно - книга 1

Глава 17

                              Боун

С всяка песен, която тълпата пееше с мен, откъсвах още един пласт от спомените ми за Амбър и плановете, които правих за бъдещето ни. Отдадох се на музиката и, когато вече бях почти привършил, се чувствах като мъжа, който бях преди да я срещна. Преди да позволя да бъда засмукан в лъжи и простотии.

Фриско беше прав. Точно от това имах нужда тази вечер. Не само за да дам храна на клюкарските парцали, но и за самия себе си.

— Какво ще кажете за още една песен?

Всички в бара започнаха да крещят и аз кимнах на Фриско и Куартър. И двамата знаеха за какво мисля.

— Когато написах тази песен, мислех, че е за жена, която вече съм срещнал, но всички знаем как завърши това. Сега осъзнах, че съм я написал за жената, която един ден ще бъде с мен до края на дните ми.

Виковете „Аз!“ и „Искам да съм с теб!“ ставаха все по-силни, докато не прокарах ръка по струните и взривих покрива с последната си песен.

* * *

Когато Фриско, Куартър и аз слязохме от сцената, охраната ни обгради и направи кордон към задната врата.

— По-лесно е да ви изведем от тук, г-н Трашър. Тази вечер тълпата е малко полудяла.

— Няма проблем.

— Чакайте! — извика Фриско.

— Какво?

— Не съм приключил за тази вечер. Готов съм за едно яко пиене и купонясване.

Куартър кимна и шефът на охраната погледна към мен.

— От теб зависи, човече.

Тези момчета бяха дали като мен всичко на сцената, но все още виждах ръцете на феновете, които се протягаха да ме докоснат. Бях постигнал това, за което дойдох, и нямаше причина да оставам.

— Няма проблем. Вие момчета останете тук колкото искате — двамата се протегнаха и стиснахме ръце.

— Ще се видим по-късно, братко. Изби ги тази вечер. Само до няколко часа това ще е във всички клюкарски сайтове. Боун Трашър се завърна.

Отворих уста да кажа, че никога не съм си тръгвал, но Фриско и Куартър се плъзнаха между охранителите и изчезнаха в тълпата.

— Готов ли сте? — попита ме единият охранител.

— Да, да тръгваме.