Истински порочно - книга 1

Глава 13

                            Рипли

Когато напуснах закусвалнята, се молех следващата ми спирка да не бъде така неприятна като последната, но част от мен знаеше, че това е прекалено наивна надежда.

Стенли Мълинс беше счетоводител на бара още от времето, в което родителите ми за пръв път са успели да си позволят счетоводител. Сега, неговият син, Стан Мълинс Младши, беше този, който водеше нещата, но го правеше от същия офис, в който работеше и баща му преди години. Когато спрях на паркинга, вече бях изтощена от обяда с баща ми.

Знаех, че една умна жена ще обърне гръб на бара и ще започне на чисто някъде другаде, но просто не можех. Не само защото не знаех как да го пусна, но и защото всичко, което бях аз, бе привързано към онова място.

Почти всеки долар от спестяванията ми бе вложен в това да се покриват разходите, а аз живеех на горния етаж, без да се налага да плащам наем, и не бях взимала нито цент за себе си от толкова време, че вече започвах да се съмнявам в собствения си разум.

В крайна сметка, ако си тръгна от Аквариума, щях да имам триста долара на свое име в банката и купчина сметки, които никога няма да бъдат платени, ако не работя в бара, за да се погрижа за тях.

Секретарката на Стан ме въведе в офиса му, вместо в конферентната зала, както обикновено, но умът ми блуждаеше в прекалено много посоки, че да осъзная, че вероятно това не е добър знак.

Стан се изправи от стола си и протегна ръка към мен.

— Здравей, Рипли, красива, както винаги.

Да те наричат красив винаги е използвано като заблуда, тъй като това бе една напълно безсмислена черта. Не бях направила нищо, за да заслужа гъстата си кестенява коса, отличителните сиви очи или симетричните черти, а и те определено не са ми донесли нищо хубаво, затова винаги свивах рамене, когато някой споменеше външността ми.

Плъзнах ръка в дланта на Стан и той я стисна, задържайки я няколко секунди по-дълго от обикновено. Тогава прозрението ме осени.

— Колко зле са нещата, Стан?

Тази сутрин той бе разговарял с няколко банкера и ме помоли да се отбия, за да поговорим.

— Може би би искала да седнеш.

Сринах се върху мекия кожен стол, опитвайки се да разчета изражението на лицето му. Нищо от това, което видях не изглеждаше обещаващо.