Истински порочно - книга 1

Глава 12

                            Рипли

Беше сряда, а часовникът на телефона ми показваше, че е единадесет и четиридесет и пет, което значеше, че имам точно петнадесет минути, преди да закъснея за обяда с татко.

Моята Джувелин не обичаше да я натискам до крайност, затова все още имаше шанс да закъснея, което без съмнение щеше да ми спечели някой подигравателен коментар от баща ми.

Ужасна дъщеря ли бях задето се радвах, че го виждам веднъж в седмицата? Когато живеехме в апартамента над бара, всеки ден бе пропит с горчивина, гняв и прекалено много парещи бузи от опакото на ръката му.

Не бях щастлива, че той падна по стълбите, счупи си крака и трябваше да прекарва времето си в центъра за рехабилитация. Само Господ знае, че едва успявах да плащам сметките и болничните разходи всеки месец, но да го разкарам от дома си ми даде силите, от които имах нужда от много време.

Спрях на паркинга до малката закусвалня, където се срещахме винаги. Той можеше да идва до тук пеша, от дома за възрастни хора, в който живееше в момента. Още една сметка, която „печалбата“ от бара едва успяваше да покрие, а спестяванията ми бяха почти пресъхнали от месеците, в които трябваше да покривам разликите.

Загледах се в закусвалнята за тридесет секунди, преди най-после да сляза от колата, милвайки я нежно, задето успя да ме докара до тук жива и цяла, вместо да ме забие някъде по пътя, където да умра сама, и влязох вътре.

Татко вече се бе настанил в същото сепаре, в което сядаше всяка седмица, с чаша димящо кафе на червената маса пред него.

Веднага щом се настаних на жълтата пейка срещу него, Лиса, редовната ни сервитьорка, спря до масата.

— Какво да ти донеса, сладкишче?

— Вода, моля.

— За мен сандвич с риба тон — каза той, преди дори да ме поздрави.

Лиса ме погледна.

— Същото както обикновено ли?

Погледнах към дъската, на която беше записан специалитета за днес. Пай с пилешко.

— Не, днес бих искала специалитета.

Кимайки, тя се завъртя и отнесе поръчката ни към кухнята.

— Здравей, татко. Как вървят нещата?

Грамадните му ръце, тези, които никога не са държали седалката на велосипеда ми, докато се учех да карам без помощни колела, но ме бяха учили как да сипвам Гинес по правилния начин, се обвиха около чашата.