Събрани От Съдбата: Пътят към сърцето ти

Глава 32

-Няма да посмееш.-присвих очи

-Сигурна ли си?-мъжа също присви очи

-По сигурна от всякога.-кимнах

И Лео направи точно това за което се канеше. Вдигна ме без да се замисли.

-Лео пусни ме веднага.-изнервих се

-Ще отидем до болницата.

-Добре, само ме пусни.-мъжа ме пусна -Аманда, после ще ти звънна и ще се разберем кога да излезем.

-Добре, скъпа. Хайде до после.-прегърнахме се

Излезнахме от кафенето, като преди това звъннах на леля да дойде, за да може да не е сам чичо. А щом влезнахме в колата, погледнах мъжа до мен.

-С какво право решаваш такива неща?-попитах и потеглихме

-Трябва да знам ако имаш някакъв проблем със здравето.-отговори ми

-Нямам никакъв проблем.-отвърнах -Искам да се прибера.

-Няма да стане.

-Лео искам да се прибера.-започвах да се изнервям

-Първо ще отидем до болницата.-продължи да упорства

-Няма нужда. Аз знам на какво се дължи всичкото това нещо. Не е нищо сериозно.

-Докато не потвърди лекаря ми, няма да повярвам.-извъртях очи

-Мразя те.-погледнах го за момент

-Чувствата ни са взаимни. От първия ден в който те видях, ми създаваш проблеми. Само и единствено проблеми.

-Спри колата.-хванах дръжката на вратата

-Моля?

-Спри колата, за да не скоча в движение.-бях готова вече да отворя шибаната врата

Лео спря колата и излезнах. Затворих вратата, а след мен и той излезе.

-Какво ти става?-попита ме

-Не искам да те виждам.-отговорих и тръгнах в някаква посока

-Виктория върни се.-Лео дойде до мен

-Махай се.-не го поглеждах -Не искам да говорим. Не искам да те виждам.

-Виктория, спри. Защото ако се махна, с мен се маха и стипендията.-спрях на място

Обърнах се и го погледнах. В следващия момент ръката ми беше залепена на бузата му. Арогантен задник.

След секунди просто се обърнах и си тръгнах. Не искам да го виждам.

---

Три часа по-късно

Телефона ми звънна и видях, че е Лео. Да му вдигна ли? Да не му ли вдигам?

По телефона

-Ало?-вдигнах

-Може ли да поговорим?-попита

-Не мисля, че има за какво.-преглътнах

-А аз мисля, че има. Хайде слез. Аз съм долу.-погледнах през прозореца ми

-Добре.-въздъхнах и затворих

Беше наистина долу. Станах и се погледнах в огледалото. Бях с тези дрехи облечена:

Косата ми беше вързана, а грима ми си стоеше от сутринта.

Взех си ключовете и излезнах от стаята. Слезнах и излезнах от къщата.

-Здравей.-казах

-Здравей.-отвърна мъжа -Нека се разходим.

-Добре.-кимнах

Тръгнахме по улицата ни.

-За какво искаш да говорим?-попитах го

-Мислих и реших, че нямаше смисъл от всичкото това днес. Разбери ме, ако имаш някакъв физически проблем, дори психически, аз трябва да знам. За хората ние сме заедно и ако нещо ти се случи докато сме някъде навън, после ще разпитват. Ако не знам каква е причината, новело до състоянието ти, няма да знам как да реагирам.. какво да кажа.

-Лео, добре съм.-уверих го -Знам какъв е проблема, но е твърде личен. А не мисля, че е нужно да говорим за това.

-Добре. Няма да питам повече.-кимна мъжа

-Чудесно.

-Е, утре ще дойдеш ли с мен в компанията?-попита ме Лео

-Трябва ли?-повдигнах вежди

-Трябва.-кимна

-Тогава нямаше нужда да ме питаш.-подсмихнах се

И така продължихме да си говорим, докато не трябваше Аманда да дойде у нас и да се видим.