Събрани От Съдбата: Пътят към сърцето ти

Глава 22

-Как може да го направиш? Коя за бога си ти? Знаеш ли колко ми навреди само за няколко...-дрън дрън

В далечината видях трима репортери. Ще се направя, че не съм добре..

-Добре де...-насълзиха ми се очите -Не ми викай..

-Добре ли си? Какво ти стана?-свали слънчевите си очила

-Господин Грейс..-репортерите дойдоха до нас

-Качвай се..-каза ми мъжа до мен тихо

-Няма.. Нека всички да разберат какъв си..-казах

Лео отвори вратата и ме погледна с леден поглед. Влезнах и затворих вратата, а после и той се качи в колата. Потеглихме и въздъхнах.

-Коя по дяволите си ти? И защо правиш всичко това?-попита

-Защото лъжеш. Няма стипендии с които да продължи който и да е обучението си в универстета.-отговорих -Или в Милано.

-Това са пълни глупости. И знаеш ли, сега ще ти го докажа.-каза

-Как?-попитах

-Като отидем в офиса и говорим със счетоводителя.-отговори

-Добре, но ако грешиш?-погледна ме за секунда

-Няма как да греша.

Глт на Лео

Ей... това момиче ме вбесяваше от както съм я видял. И по дяволите.. струваше ми се позната. После ще попитам Кейтлин.

Отидохме във фирмата и погледнах непознатата.

-Ти стой тук, а аз ще се кача горе.-казах

Тя от своя страна кимна, а аз се качих горе. През това време звъннах на Кейтлин.

По телефона

-Ало?-вдигна

-Имам въпрос.-казах

-И той е?

-Кое е това момиче за бога?-отговорих на въпроса й с въпрос

-Сериозно ли не я позна?-сестра ми се засмя

-Моля?-бях объркан

-Това е Вики.

-Коя Вики?

-Онази Вики. Която замина преди 5 години.

По дяволите.

-Хм.. добре. Чао.-затворих

Така значи. Най накрая се срещнахме. И все пак.. и тя не ме позна. Е, вярно че се бях променил доста за 5 години. Но и тя се е променила.

-Какво става братле?-поздрави ме Нейтън

-И аз не знам. А Мина, какво стана със стипендиите?-попитах счетоводителката

-Господин, Грейс..не знам как е станало, но са спрели всички сипендии. Сутринта когато дойдох видях проблема.. и повиках господин Брайс.-обясни жената

-Моля?-бях объркан

-Да, братле. И аз така реагирах.-каза Нейтън

-Добре, и какво правим сега? Погледна ли записите от охранителните камери?-погледнах мъжа до мен

-Не, изчаквам да ми ги пратят.-отговори ми

-Добре.. ам.. След малко се връщам.-излезнах от стаята

Слезнах на долния етаж и погледнах момичето по което се бях овлякъл преди няколко години.

-Е, какво става?-попита

-Ам..-прочистих гърлото си -Станало е някакъв проблем. И сега се опитваме да го разрешим.

-Ясно..-засмя се иронично -Значи сте сгрешили.

Моля? Тя да не ми каза, че съм сгрешил?

-Аз никога не греша.-стегнах се целия

-Не, точно ти сгреши. Вие съсипахте живота ми, трябваше да се прибера от Милано в Лос Анджелис, заради грешката ви.-тя също се беше ядосала -Все едно.

Няколко човека от офиса се бяха събрали и ни гледаха.

Виктория излезе, а аз тръгнах по нея.

-Стой.-казах

-За какво да стоя?-попита

-Виж, нека се успокоим и а поговорим спокойно..

-Господин Грейс..-появиха се от някъде репортерите -Кажете, това вашата нова приятелка ли е?

-Влизай в колата.-наредих

Виктория въздъхна и влезе в колата. Аз също влезнах и потеглихме.

-Виж, предлагам да започнем на чисто.-преглътнах -Ти ще ми се извиниш, а аз ще оправя проблема със стипендията. След което всеки ще прод..

-Аз? Да ти се извинявам? На теб?

-Да, Виктория.-погледнах я

Мамка му.

-Все пак, разбра че това съм аз..

-Сега това няма значение. Кажи ми къде живееш и да те оставя.-преглътнах

Виктория ми каза адреса, който не се беше променил. Телефона ми звънна и видях, че е Нейтън.