Греховна империя - Мегън Марч

Втора глава

Кийра

Сега

  БОЛКАТА МЕ РАЗКЪСВА НА ДВЕ И МЕ ВРЪЩА в съзнание. Вратата на колата се отваря, гравитацията ме люшва на една страна. Силни ръце ме спират, преди да се строполя.
  — Тук съм, всичко е наред. Отвори очи. Отвори шибаните си очи заради мен. Мамка му! Няма да те загубя сега.
  Този глас. Дълбок. Мрачен. Суров.
  Преди бе гласът на дявола, но вече не. Сега гласът е на мъжа, когото не ще мога да задържа, когато се върнем в Ню Орлийнс. Бясна съм, понеже не мога да направя нищо по въпроса.
  Клепачите ми помръдват, вдигам ги и имам чувството, че в черепа ми има дупка там, където главата ми се разби в прозореца, докато се въртяхме на завоя и се нацепихме в уличната лампа. Слепоочията ми пулсират от кошмарно главоболие.
  Когато очите ми намират познатия мрачен поглед, мъжът отпуска глава с облекчение. Преди време пожарът в тези очи ме караше да настръхвам от ужас, но сега ми дава сила.
  — Слава на шибания Бог. — Челото му докосва леко моето и вдишвам аромата му на гора и цитрус.
  — Мислеше, че ще се отървеш така лесно от мен? — Думите ми са тихи, слаби и завалени от болката, а убедеността, която исках да вложа в тях, не стига до устните ми.
  Опитвам се да седна и смазваща болка ме пронизва от дясната страна.
  — Мамка му! Какво се случи?
  — Няма значение. Всичко с теб ще е наред. Кълна се в живота си, че ще си добре.
  Начинът, по който го казва — с такава увереност, подчертавайки всяка дума, ме кара да му вярвам. Свеждам очи и виждам кръвта по блузата си, както и пръснатите навсякъде стъкла.
  — О, по дяволите!
  Той стисва брадичката ми с големите си пръсти и вдига главата ми, за да го погледна в очите, но не и преди да зърна червените петна по ризата му.
  — О, Господи! Нуждаем се от помощ!
  — Ще бъдем наред. Разбираш ли ме? Просто трябва да се държиш. Можеш ли?
  Кимвам и черепът ми сякаш ще се пръсне от пулсиращата болка. Искам да повърна, стомашният сок се надига към гърлото ми.
  — Овладей болката, Кийра. Можеш да го направиш.
  Поемам плитко дъх и потръпвам.
  — Мога да го направя — казвам.
  Не знам дали умирам. Или не.
  — Добро момиче. — Той сваля сакото си и го притиска към раните ми. — Притискай силно, сякаш животът ти зависи от това. Разбра ли ме?
  Когато Лаклан Маунт казва да правиш нещо, все едно животът ти зависи от това, вероятно наистина е така. Спомням си ужаса, който съзрях в очите му преди минута.
  — Умирам ли?
  Ала вместо тъга в тялото ми нахлува бяс. Не съм готова. Не съм свършила с този свят. Не съм свършила с този мъж.
  — Не умираш, мамка му. Няма да го допусна. — Думите му са подсилени от стоманена решителност и закана.
  — Добре.
  Притискам по-силно сакото към източника на болката от дясната страна, а той пъхва ръка зад гърба ми.
  — Махаме се оттук. Хората ми идват. Дръж се здраво.
  Кимвам отново. Звезди гръмват в очите ми при всяко движение на Маунт, който се опитва да ме вдигне. Изважда ме от колата, ниско приведен, минава зад нея и спира между размазаната предница и уличния стълб, в който сме се нацепили. Препъва се и неволно ръмжи. Звукът от страданието и болката му се пръсва в мен. Много по-непоносимо от собствената ми болка.
  — Спри. Ранен си. Недей да...
  — Не и докато не си в безопасност. Не поемам рискове, когато става дума за теб. Къде, по дяволите, са всички?
  Въртя глава в двете посоки, а пред очите ми пак започва да притъмнява.
  Какво ми е на главата?
  Правя усилие да пропъдя мъглата от мозъка си. Няма начин да изгубя отново съзнание! Аз съм по-силна от всичко, случващо се в момента.
  Стисвам ръката му, опитвайки да привлека вниманието му.
  — И аз няма да те загубя. Разбираш ли ме? Престани да бъдеш такова твърдоглаво копеле.
Поглежда ме в очите и болката, която ги изпълваше допреди малко, изчезва. Едното ъгълче на устата му се вдига леко нагоре.
— Имаш сделка.
Гуми свистят, обръщам се, адска болка разкъсва слепоочията ми. Но нищо не мога да видя, защото Маунт е прикрил двама ни от улицата, стиска ме здраво и е с гръб към приближаващата кола. Използва тялото си като щит.
— Да не си посмял...
— Млъкни, Кийра. Когато става дума за теб, ще направя всичко, което трябва.
  Обхваща тила ми с едрата си длан и ме притиска към гърдите си. Още една кола спира със свистене на гумите и звукът от отварянето на вратата пронизва пулсиращата ми глава. Стъпки топуркат по паважа.
  Лаклан извърта глава.
  — Мамка му, време беше — прошепва и тялото му се отпуска от облекчение. Отмества се встрани и сега виждам Белязания, който тича към нас. Мълчалив, както винаги, но лицето му е изкривено от нажежен до бяло бяс. И ако преди време това лице пораждаше само страх, сега ми носи желано успокоение.
  Лаклан ме притиска по-силно до гърдите си.
  — Вземи я. Заключи я. Твоят живот или нейният. Разбра ли ме?
  Мълчаливият мъж кимва и Лаклан бавно отпуска ръце от мен.
  — Да не си посмяла да умреш, Кийра. Ще дойда и лично ще срина ония бели райски врати, за да те измъкна оттам.
  Ръцете на Белязания са като люлка около тялото ми. Твърде добре познавам хватката им. Но още стискам с все сила яката на Лаклан. Платът се разтяга, когато Белязания правя крачка назад и ме отделя от Маунт.
  — Няма да те оставя! — Опитвам да се преборя с Белязания, макар че при всяко движение тялото ми пищи от болка и ме моли да спра да мърдам. — Пусни ме, оставам с него.
  Белязания сумти гневно в ухото ми. Впивам поглед в ризата на Лаклан. Лявата половина е подгизнала от кръв. Отначало мисля, че е моята кръв, но после виждам как петната се разрастват, защото тялото изтласква кръвта навън.
  И осъзнавам колко греша.
  — Остави ме! Спаси него! Той има повече нужда от помощ!
  Сълзи се стичат по лицето ми, докато Белязания ме носи все по-далеч и по-далеч от Лаклан.
  Двама непознати мъже се носят към нас.
  — Убий ги! — пищя и не познавам собствения си глас. — Не го докосвайте, да ви го начукам! Копелета мръсни!
  Лаклан се олюлява и двамата мъже го хващат точно преди да падне.
  — Пази я... — Гласът му секва, когато се отпуска безжизнен в ръцете на мъжете.
  — Не! — пищя, но Белязания продължава към колата, без да обръща внимание на случващото се. — Спри! Трябва да се върнеш при него!
  Опитвам да се отскубна, дера го по раменете, без да ми пука от разкъсващата ме болка. Ужасът дави, когато виждам как непознатите мъже влачат Лаклан към някаква кола, а Белязания върви към добре познатия ми автомобил.
  — Пусни ме! — крещя, но гласът ми се скършва, когато той ме спуска, оставя ме на седалката и блъсва вратата след мен, сякаш се изсмива на роптанието ми.
  Търся дръжката, отчаяно искам да спра мъжете, които отвличат Лаклан, но Белязания е вече на предната седалка. Вратите се заключват, той пали рязко двигателя и вече летим по улиците на Френския квартал.
  Преди седмици щях да съм безкрайно щастлива да се возя в бясно отдалечаваща се от Лаклан кола. Но не и сега.
  Това, което Лаклан каза в хангара, бе самата истина. Всичко се е променило.
  Реки от сълзи се стичат по лицето ми, когато поглеждам назад през матовото стъкло. В бясно нарастващото разстояние виждам как двамата мъже натоварват безжизненото тяло на Лаклан на задната седалка в друг седан. Гласът ми е дрезгав, накъсан, докато крещя на Белязания да ме върне при него, но в същия момент завиваме и го губя от поглед.
  — Не!