Греховна империя - Мегън Марч

Двайсет и шеста глава

Маунт

  КОГАТО ДОВЕДОХ КИЙРА В МОЯ СВЯТ, ДА Я браня, стана мое задължение. Както и да ѝ обясня, че около мен не е безопасно.
  Един от тия задници стреля, когато тя беше до мен. Тази вечер си плащат за това и слагаме точка.
  Как Ранзъм намира комбинацията за отключване на входната врата на централата, не знам и не ми пука.
  Докато прекосяваме двора, всичко е застинало. Джей се включва в слушалката ми.
  — Всичко вътре е разчистено, шефе. Целта е в дневната. Като минеш през фоайето, завий вдясно. Няма начин да не го видиш.
  Едуардо, мъжът, който седеше срещу мен на бюрото ми и се съгласи да поеме коката, метадона и хапчетата при поделянето на наркопазара в Ню
Орлийнс. Бях повече от справедлив, но по незнайна причина той премина границата. Наруши правилата. Разби равновесието.
  Сега плаща.
  Убиецът, който стреля по нас, някакъв на ниска позиция в организацията му, отдавна замина по реда си и каза само, че шефът му е наредил стрелбата. И сега шефът ще отговаря.
  Зет отваря вратата на бронирания ескалейд и слизам. Затваряйки вратата, зървам ножица за подкастряне на храсти, вероятно захвърлена от градинар, хукнал да се спасява, когато куршумите взеха да летят.
  Зет върви след мен. Соча му с поглед ножицата.
  — Вземи я.
  — Разбрано, шефе.
  Изваждам кубинска пура от джоба си, паля я, дръпвам няколко пъти и му кимвам да отвори вратата. Саксън, Ранзъм и цял екип от най-добрите ми хора ни покриват от всеки ъгъл. Макар че на този етап едва ли някой ще реши да направи такава глупост.
  Влизам. Обувките ми кънтят по мраморния под на просторното фоайе и поемам надясно, както ми каза Джей. Едуардо е приклещен с тиксо за един стол. Пяна има на устата. Сипе закани и псувни на своя си език. Не ми дреме.
  — Ще умреш, Маунт. Ще умреш за това. Мамицата ти, ще умреш. Ти и всеки, когото обичаш.
  Дръпвам от пурата и го гледам.
  — Ти си този, който наруши правилата. Позволих ти да дойдеш в града, да натрупаш купища пари, а ти се осмеляваш да стреляш по мен?
  — Не съм стрелял по теб! — Слюнки хвърчат от устата му, по лицето му се стича пот.
  — Човекът, който бе натоварил с тази задача, умря. И призна. Каза, че ти си му наредил. — Гласът ми е безстрастен. Във вените ми има лед.
  — Излъгал е!
  — Как да съм сигурен, че ти не ме лъжеш? — Поглеждам Зет през рамо. — Използвай въображението си с градинската ножица.
  Докато Зет крачи към него, Едуардо ме проклина и псува. След малко псувните се превръщат в писъци точно преди кутрето му да тупне на пода. Почти веднага следва и безименният. Венчалната му халка издрънчава върху мрамора.
  — Мамка ти, Маунт! Ще умреш за това! Нищо не съм нареждал.
  Кимам към Зет. Писъци изпълват помещението, но си спомням как лицето на Кийра побеля като брашно, как тя се бореше да остане в съзнание.
  — Никога не се бъзикай с мен или с нещо мое.
  — Не съм! Той е действал на своя глава!
  — В такъв случай е трябвало да наложиш по-здрав контрол в организацията си. Затова, а и заради факта, че проля кръвта на моята жена, животът ти приключва.
  Поглеждам го в тъмните очи и съзирам омраза, страх, бяс. Това, което направих с него, е нищо в сравнение с онова, което той е причинил на мнозина.
  — Не знам за какво говориш, Маунт.
  Дръпвам от пурата си.
  — В такъв случай вече не си полезен.
  Зет прави крачка назад. Кимвам.
  — Отърви това лайно от мъките му. Не си струва да си губя времето c него.
  Завъртам се на пети и се отправям към вратата. Зад гърба ми отекват псувните на Едуардо, последвани от отчетливия звук на пистолет със заглушител, който завинаги затваря устата му.