Греховна империя - Мегън Марч

Трийсет и осма глава

Кийра

ОТВАРЯМ ОЧИ. РЪЦЕТЕ МИ СА ВЪРЗАНИ зад гърба. Ужасна смрад пълни ноздрите ми.
— О, Господи! Какво е това?
— Шибана кучка! Не умираш, дявол да го вземе!
Отварям очи и се фокусирам в светлината от фенера в ръката на русата жена пред мен. На лунната светлина косата ѝ е почти бяла. Никога не съм я виждала.
— Коя, по дяволите, си ти? — думите едва излизат от гърлото ми, а заради ужасната миризма храната от вечерята всеки миг ще блъвне от устата ми.
— Аз съм тази, която го разбира. Аз трябва да съм с него. Аз съм неговата съдба.
— За какво, по дяволите, говориш? — Опитвам се да седна, но напипвам нещо, което хрущи и се огъва под пръстите ми. Извръщам очи за секунда, за да видя на лунната светлина, процеждаща се през пукнатините на тавана, какво има около мен.
— Господи!
Лежа върху купища трупове!
Скелети, разлагащи се тела.
Всички с женски дрехи.
В гробница съм.
Не. Не. Това не се случва. Това е кошмар. Истински кошмар.
Стомахът ми се надига, тя насочва пистолет към мен.
— Когато искаш една работа да бъде свършена, най-добре да си я свършиш сам.
Натиска спусъка точно когато опитвам да се извъртя. Куршумът се забива в рамото ми. Болката е непоносима, пареща, пронизва ме като нож.
Дъхът ми спира.
Падам настрани върху нещо меко. Светлината от фенера подскача, когато жената се обръща да излезе, но преди да затвори вратата, лъчът осветява едно лице на сантиметри от мен.
Магнолия!
Господи! Не!
— Какво си направила, шибана кучко! — пищя.
— Ти си шибаната кучка. Той бе мой от самото начало. И винаги ще бъде мой. Това беше грешката ти. Е, няма да я повториш. Никоя от вас няма да има втори шанс — изрича жената и последният лъч светлина изчезва.
Оставам кървяща до най-добрата си приятелка.
— Помощ! — пищя, но гласът ми става все по-слаб и всичко отново потъва в мрак.