Греховна империя - Мегън Марч

Четирсет и шеста глава

Кийра

ТАНЦУВАЙ С МЕН, ЛАКЛАН, ТАНЦУВАЙ С мен в Дъблин.
Тази вечер лицето му, обикновено строго, се е променило. Самият той се е променил. Когато поема ръката ми и ме повежда през тълпата от танцуващи ирландки, усмивката преобразява устните му в най-красивото нещо, което съм виждала.
— Красив си — казвам. Фиркана съм и не ми пука.
— Мъжете не са красиви.
— Лъжа. Това е лъжа. Защото ти си красив.
Той ме завърта — правим се, че знаем ирландската песен — и пак ме притегля към твърдото си тяло.
— Ще приемем, че не сме на едно мнение.
— Добре, но все пак съм права.
  Усмивката му озарява залата. Кълна се, може да озари и черно небе в беззвездна нощ. Привежда се и докосва с устни ухото ми.
— Не си права, но си безценна.
— Тихо. И двамата знаем цената ми. Ти я откри. — Заради алкохола думите ми се изплъзват, без да мисля.
Той отмята глава назад и ме гледа. Лицето му е сериозно.
— Не го казвай. Глупаво е. Не мога да те купя и с едно пени.
— Но...
— Няма „но". Каквото и да мислиш, определено грешиш.
Май яко съм загазила, защото сърцето ми блъска в гърдите, а мъжът, който доскоро ме ужасяваше, ме гледа с топлота и обожание.
— Внимавай, Лаклан, не бива да се привързваш към мен.
Устните му са на дъх разстояние от моите.
— Вече е твърде късно.

***

Внезапно се събуждам и очаквам да намеря силното му тяло до моето. Но го няма.
— Къде е той?
  — Добре ли си? — Сестрата прибира картона ми и идва до леглото.
  Руса е. Тялото ми се сковава на секундата.
  — Аз... аз... — не знам какво да кажа, нямам представа какво ми е. Не съм добре.
  — Болката по-силна ли е?
  — Добре съм.
  — Не звучиш добре. — Отива до системата, но ѝ нямам доверие.
  Нямам доверие на никого тук освен на Темперанс и на родителите ми.
По дяволите, къде си, Лаклан? Нуждая се от теб.
  — Мамо, кажи ѝ че съм добре. Не ми трябват повече обезболяващи. Искам да съм будна. — Гласът ми е слаб, но тя е единственият човек, който може да ме защити от русата жена.
  Майка ми подскача и се събужда.
  — Какво? Какво става?
  — Просто ще дозирам лекарствата ѝ и ще я заведа за изследване.
  — Изследване? — Майка ми сяда на стола вдясно от мен. — Какво изследване? Какво има?
  Сестрата я поглежда, а аз се озъртам за нещо остро за всеки случай. Таблата с храната, която не изядох, е на масичката до леглото ми. Докато русата обяснява на майка ми за изследване на нервната система, вземам ножа за масло и го пъхвам под завивката. Не е кой знае какво, но е по-добре от нищо. Металът се впива в дланта ми и си спомням как стисках сребърната пръчица за коса на Магнолия. Исках да намушкам русата, ако се върне. Не мога да си спомня лицето ѝ.
  — Всичко е наред, госпожо Килгор. Обичайно изследване, прави се за нула време. — Сестрата вкарва в системата нещо, каквото и да е то, и отпуска спирачката на леглото.
  — Ще дойда с вас. — Мама се надига и се питам дали инстинктът ѝ за самосъхранение се е задействал от същото, което разпалва и моите страхове.
  Ако това наистина е откачената кучка, не искам мама да е край нея. Не и ако се наложи да я намушкам с нож за мазане на масло.
  — Веднага се връщаме. Не е необходимо да се съсипвате по коридорите и да чакате отпред.
  Докато майка ми се бори с инстинкта си и се чуди какво решение да вземе, сестрата ѝ казва:
  — Уверявам ви, всичко ще е наред.
  Спокойният тон на сестрата хич не ми харесва и се подготвям за битка. Мълча, не искам да дам повод на мама да ни придружи. Когато най-сетне тя кимва и се отпуска на стола, затваря очи почти мигновено.
  — Мамо, всичко е наред. Връщам се веднага. Трябва да поспиш. — Не вярвам на думите си.
  — Обичам те, скъпа.
  — Обичам те, мамо.
  Когато сестрата подкарва леглото извън стаята, майка ми вече спи дълбоко.

***

  Коридорите на болницата са тихи, което още повече изостря сетивата ми. Готова съм за атака.
  — Къде отиваме?
  — Само един бърз преглед на главата. Ударът е бил силен.
  Само дето не я попитах дали тя ме е ударила, щях да изтърва елемента на изненада, в случай че я нападна. С всяка крачка се отдалечаваме от стаята и майка ми и започва да ме тресе параноя. Не издържам. Стисвам ножа, извъртам глава към сестрата, без да обръщам внимание на пулсиращата болка.
  — Коя си ти и къде, по дяволите, ме водиш?
  Тя натиска металния диск за активиране на двойните врати и те се
отварят.
  — Не се паникьосвай, Кийра. Всичко ще е наред. — Обръща леглото към една отворена врата, в която цари пълен мрак.
  — Ако опиташ да се бъзикаш с мен, кълна се, ще...
  Тя вдига ръка за отбрана.
  — Няма да ти сторя нищо лошо. Не искам да подпиша смъртната си присъда. Давам ви няколко минути насаме — казва и избутва леглото в тъмната стая.
Давам ВИ?
  Очите ми се приспособяват към мрака. Обувките на сестрата скърцат по пода, докато излиза, и тогава съзирам лицето му в мрака.