Греховна империя - Мегън Марч

Трийсет и трета глава

Кийра

ВЛИЗАМ В СГРАДАТА И СЕ ЗАПЪТВАМ НАПРАВО към офиса. Надявам се никой да не забележи новия ми бодигард, който ме следва неотстъпно. Не знам защо Лаклан иска V да е толкова близо до мен, но не се съмнявам в решението му. Животът ми сега е съвсем различен. Когато дадох клетва, знаех, че пристъпвам в нов свят и трябва някак да го съчетая с моя.
Темперанс ме посреща на вратата. Тутакси се вглежда във V, а после извръща поглед към мен.
— Шофьорът вече не те чака в колата?
— Да влезем вътре. Трябва да ти обясня някои неща.
V ни оставя насаме, но застава точно пред вратата, което ще породи още повече въпроси у служителите ми. И тъкмо това трябва да изясня с Темперанс.
Новият ми изпълнителен директор не пропуска и секунда и на мига забива поглед в лявата ми ръка. Няма начин някой да не забележи масивния диамант върху инкрустираната с малки диаманти халка от розово злато. Трябва да е поне пет карата.
Нямах време да попитам Лаклан как се е добрал до този невероятен камък за толкова кратко време, защото бях напълно оглупяла от факта, че се омъжвам.
Отново.
Но да не забравяме, че става дума за Лаклан Маунт. Когато заповядва, нещата се случват. Цялото събитие все още ми се струва нереално, както и тежестта на пореден венчален пръстен на ръката ми. Но по някаква съвсем различна причина усещам този точно на мястото му.
— Леле, шефе! Страхотен камък! Да не би да си обрала бижутериен магазин и да се криеше, докато се размине?
— Не точно. — Устните ми все по-често се извиват в дискретна усмивка, щом погледна искрящия камък.
— Кога е големият ден?
Свивам устни и отново не вярвам, че ѝ съобщавам това.
— Ами... вече мина.
Светкавично стрелва поглед към лицето ми. Ченето ѝ увисва.
— И не бях поканена за сватбата? — Вдига ръка. — Шегувам се, но... Сериозно ли? Ти... Знаех, че пазиш някои неща в тайна, но такова голямо събитие? И под голямо събитие нямам предвид само пръстена.
— Нека да кажем, че решението бе спонтанно.
— И късметлията?
— Рано или късно ще се запознаеш с него.
— Не знам дори какво да кажа — сяда на стола срещу мен.
Ще ми се с Лаклан да бяхме обсъдили какво да кажа на хората си и какво не бива да им казвам, но засега решавам да съм по-предпазлива в информацията, която давам.
— Знам, но това исках.
— Сигурна ли си? Без някой да опре пистолет в челото ти? — пита и в тона ѝ не откривам и следа от шега.
Спомням си съдията и свещеника, както и купищата документи, които подписах.
— Не. Решението си беше мое, по моя собствена воля.
— Но все някога ще ми кажеш, нали?
— Доколкото мога.
Темперанс поема дълбоко дъх, дълго ме оглежда и изпуска въздуха от дробовете си.
— Добре. Ти си шефът. С какво искаш да се захванеш най-напред?
Когато се впускаме в темите за обсъждане, Темперанс за пореден път ми доказва, че напълно заслужава повишението си и новата си позиция. А и ми става ясно, че няма как да се справя само за два дни с цялата работа, изискваща присъствието ми. Така че, налага се да накарам Лаклан да седне отново на масата за преговори.
Но... за щастие, ми хрумва нещо.