Греховна империя - Мегън Марч

Четвърта глава

Маунт

  ПИСЪЦИТЕ НА КИЙРА КЪНТЯТ КАТО ЕХО в съзнанието ми, като на лента, която се връща в началото и пуска писъците безкрайно, докато се мятам в неспокойния си сън. Накрая успявам да се изтръгна от него.
  Какво, по дяволите, са ми дали? Казах им, че не искам нищо. Трябва да съм буден, за да я пазя. Да знам какво става.
  Същите мисли се въртят в мозъка ми от мига, в който куршумът разтроши предното стъкло.
  Не мога да я загубя.
  Не я вземайте от мен, мамицата ви.
  — Къде е тя? — Гласът ми е дрезгав, когато решава да съдейства на мозъка. Чужд е за собствените ми уши, но не мога да не доловя отчаянието в заповедническия си тон. — Добре ли е Кийра?
  — Тук съм. — Малката ѝ длан обхваща моята. Напрежението тутакси напуска тялото ми независимо от миризмата на дезинфектанти, която изпълва ноздрите ми. — Накарах ги да ме преместят тук, след като опитах да се добера до теб, а те ме заплашиха да ме приковат с белезници за леглото. — Гласът ѝ също е дрезгав и едва го чувам заради пиукащата апаратура, но думите ѝ ме обгръщат и ме успокояват.
  Как съм извоювал подобна лоялност от нейна страна? Никога няма да разбера. И никога няма да ѝ позволя да си я вземе обратно. Оглеждам всеки сантиметър от тялото ѝ. От рошавата червена коса до синята нощница. Няма следи от кръв. Цяла е. Лицето ѝ не е изкривено от болка.
  — Мамка му, кажи ми, че си добре.
  В кошмара ми тя пищеше, защото умираше, а аз не можех да я спася.
  Писъците ѝ бяха по-болезнени от прострелните ми рани. Хиляди пъти по-зле от удара на онзи мерцедес преди толкова години. По-ужасни от наръгване с нож или от каквато и да е физическа болка, която съм изпитал или мога да си представя.
  — Добре съм. И ти ще си добре. И двамата ще сме добре, мамка му. Или, кълна се, ще издиря този, който го направи, и ще го убия. — Решителност като ледена буца тежи във всяка нейна дума.
  Моят жаден за кървава разправа червен дявол. Моята предизвикателна кралица.
  Не би следвало да се усмихвам при такава закана, но когато нещата опрат до нея, всичко разумно и логично изчезва. Тя дойде от своето мехурче, от свят, в какъвто не съм живял. Когато я повлякох към сенките и мрака, не се замислих за последиците от действията си, мислех само за задоволството си да я видя подчинена.
  Аз съм себичен човек. Познавам се добре и съм го приел. Аз вземам — отново и отново. Такива бяха и намеренията ми спрямо Кийра Килгор. Да я взема, да я притежавам, докато ѝ се наситя.
  Ала тази вечер искам само да отнема болката ѝ, независимо дали ще ме убие, или не.
  Никога не съм вярвал в саможертвата. Мислех, че е мит. Но поне що се отнася до Кийра Килгор, убежденията ми са се променили.
  Всичко се промени и завъртя. Животът ме е научил да не се привързвам към нищо и никого, защото всичко на този свят е временно, никой и нищо не е вечно. Когато обаче мисля за нея, вече не искам да приема това за истина.
  Тя е моя. Остава моя. Дори черното ми сърце няма да се справи, ако я загубя. Ако се налага, ще я пазя до последния си дъх.
  Отбягвах слабостите, както хората бягат от дявола... или от мен. Ала в мига, в който си мислех, че може да я загубя, не ми пукаше дали е моя слабост, или не.
  И тогава разбрах с кристална яснота — да изгубя Кийра, би означавало да изгубя силата си. Тази огнена червенокоска с лумнали в очите пламъци успя да разклати основите на моя свят.
  — Мислех, че съм те загубила — казва и очите ѝ се изпълват с мъка. — Никога повече не искам да те виждам така.
  — Никога. И дяволът няма да иска да ме вземе.
  — Обещай ми.
  Всичко е временно, напомня ми вътрешният глас. Но аз съм шибаният, гаден Лаклан Маунт! Аз създавам правилата и ги променям, когато и както пожелая.
  — Обещавам.
  Тя стисва ръката ми по-силно.
  — Добре.
  — Трябва да те накарам да си идеш, да те заведа на безопасно място, далеч от мен. Възможно най-далеч, но...
  — Хайде опитай — Кийра вдига решително брадичка.
  — Ако бях мъж на място, точно това щях да направя.
  Изражението ѝ се променя на секундата, първо — малко глуповато, после свирепо.
  — Е, радвам се, че не си.
  Вратата се отваря и влиза лекарят, чието име не мога да запомня.
  — Как се чувствате, господин Маунт?
  Би следвало веднага да пусна ръката на Кийра, за да не показвам колко съм хлътнал по нея и че тя е моята слабост. Знам, че така признавам слабостта си. Но не я пускам. Просто вплитам пръсти между нейните и им представяме обединен фронт.
  — Сякаш някой ме е прострелял и после са ме закърпили.
  — Ще помоля сестрата да увеличи дозата на обезболяващите. Няма да усещате болка.
  Той се запътва към вратата заднишком, но аз го спирам:
  — Не, вече направихте твърде много. Не се нуждая от нищо. Искам да усещам. Искам да чувствам болка. Искам да усещам всичко. Няма да ви позволя да ме надрусате отново.
  — Лаклан — гласът на Кийра е тих, но здраво стисва ръката ми. И когато аз стисвам окуражително нейната, млъква.
  — Искам, преди да тръгнете, да се уверите, че госпожица Килгор има всичко, от което се нуждае. Не се занимавайте с мен, оставете ме на мира. Кажете на V да дойде.
  Лекарят кимва и докато се отдалечава, плъзва поглед към сплетените ни пръсти.
  — Ако кажеш някому какво се е случило тази вечер...
  — Не бих посмял, сър. Натиснете бутона, ако имате нужда от нещо.
  Щом той излиза от стаята, Кийра измъква ръката си от моята. Искам да я хвана пак, но тя ми размахва пръст.
  — Не се опитвай да се правиш на много корав само защото си инатлив задник. Вземи лекарствата!
  Обръщам се към нея, тялото ми протестира при всяко движение, но ми се иска да види лицето ми и добре да разбере защо ги отказах.
  — Ако ме наблъскат с обезболяващи, няма да съм в състояние да те браня. Ти си свързана с мен. Безопасността ти, животът ти са в мои ръце и нямам намерение да поемам риск само за да си спестя няколко часа болка.
  — Няколко часа? — мръщи се тя. — Беше прострелян! Не си порязал пръста си на парче хартия.
  — Не е за първи път, вероятно няма да е за последен.
  Кийра ръмжи недоволно и на мига ми става ясно, че колкото и да се е бояла от мен, дори добре да се е прикривала, сега страхът се е изпарил.
  — Да не си посмял да допуснеш да те прострелят пак!
  — Не мога да ти обещая.
  — Тогава ме излъжи. Дай ми нещо, за което да се хвана.
  Суров смях бликва от мен. Незаменима. Единствена. Знаех това и тя го доказва всеки божи ден.
  Лъжите. Винаги са излизали лесно от устата ми. Втора природа. Първи избор. Но в случая не мога да го сторя.
  — Никакви лъжи повече. Не и между нас. Никога повече.
  Кийра отмята глава назад, на лицето ѝ се изписва истинско изумление.
  — Значи ли, че ще ми кажеш всичките си тайни, ако попитам?
  Забивам поглед в тавана. Разбира се, че ще стигне до въпроси. Ако не беше такава, нямаше да бъде партньорът, когото исках и от когото се нуждаех.
  Бавно изпускам въздуха от гърдите си. Огромна част от мен не иска да повярва, че се каня да го сторя. Но както вече осъзнах, всичко се е променило.
  — Какво искаш да знаеш?