Греховна империя - Мегън Марч

Дванайста глава

Кийра

  ВИНАГИ ВСИЧКО Е БИЛО ЗАРАДИ ТЕБ.
  Начинът по който го казва... тялото ми потреперва като морски вълни от вятъра, но не от страх. Никога, никога повече няма да се страхувам.
  Трепетът бе породен от нещо съвсем различно — убеждението, че никой никога не ме е желал така, както този мъж.
  Призна го. Била съм неговата пристрастеност, неговата обсебеност. Можел е да накара хората си с качулки да нахлуят още щом е разбрал, че съм се омъжила за Брет, но не го направи. Лаклан Маунт не е само безмилостен, той е много специална личност, същинска школа по последователност и упоритост.
  Каза, че Магнолия е умна и пресметлива, но той е гениален стратег. Не съжалявам за крайния резултат, но признавам — била съм пионка в голяма игра, за която не съм и подозирала.
  — Играел си шах с живота ми, а аз дори не съм знаела, че съм на шахматната дъска. — Не го казвам с гняв, просто констатация. И все така се опитвам да разбера загадката Лаклан.
  — Животът е игра на шах, Кийра. Всеки шибан ден вършиш неща, които определят бъдещето ти.
  — И Магнолия ме е превърнала в пионка.
  — Не — поклаща бавно глава и отново гали бузата ми. — Ето къде грешиш, червено дяволче. Никога не си била пионка. Винаги си била кралица. От първия ден. Най-силната фигура на шибаната шахматна дъска.
  — Моля? — Изведнъж съжалявам, че като малка не обръщах повече внимание, когато баща ми се опитваше да ме научи да играя шах.
  — Най-ценната фигура е царят, но той е слаб без кралицата до него. Когато са заедно, имат най-голям шанс да победят. — Той пак замълчава и пак гали бузата ми, сякаш това е най-ценното нещо, което е докосвал. — През целия си живот съм отбягвал да се привързвам към неща и хора, защото вярвах, че така си създавам слабости, които враговете ми могат да използват. Преди теб не си давах сметка колко съм грешал. Ти ми даваш сила и, кълна се в Бог, никому няма да позволя да те отнеме от мен. — Смразяващата сила в думите му би трябвало да ме изплаши, но напротив — успокоява ме. А после изрича нещо, което ме удря още по-силно и по-дълбоко. — И макар че никому няма да позволя да те отнеме от мен, ти предлагам да зададеш всички въпроси, да ме прецениш и сама да вземеш решение. Трябва да знам дали можеш да се справиш с живот до мен, Кийра. В противен случай ще се наложи да те оставя да си идеш.
  Предложението му разкъсва сърцето ми, дори не подозирах, че е възможно, и усещам парене в очите си.
  — Ако имаш друг въпрос, питай сега.
  Съзнанието ми препуска с хиляди километри в час, но не мога да се сетя за нито един въпрос, който да промени решението ми. Не и сега. Освен...
  Притискам длан към устните си и си спомням жестоката история, която Магнолия ми разказа за него. Как е насилил онази жена да танцува върху парчета строшено стъкло и как накрая тя е прерязала вените си. Няма как да свържа тази мълва с мъжа пред себе си. И още по-малко искам да повярвам в нея.
  Вероятно Лаклан вижда объркването ми и пуска ръката ми.
  — Питай, Кийра!
  Това вече е заповед. Поемам дълбоко дъх и събирам смелост. Не знам какво бих сторила, ако се окаже истина и съм сгрешила в преценката си за него.
  — Магнолия ми разказа една история за теб...
  Лицето му става непроницаемо, чертите му се вкаменяват. Изражение, което не понасям да виждам. Гранитната маска. Сякаш очаква най-лошото. И може би сега наистина го очаква.
  — Има много истории за мен. Трябва да си по-конкретна. Някои са истински, други са митове и клюки.
  Просто трябва да го кажа бързо. Единственият начин е този.
  — Историята за жената, която е била принудена да танцува върху натрошено стъкло. Истина ли е?
  Изражението му не се променя. Извърта се леко от мен и сега малкото разстояние помежду ни ми се струва като Гранд каньон.
  — Вярно е.