Греховна империя - Мегън Марч

Петдесета глава

Маунт

  МОЖЕ ВЕЧЕ И КИЙРА ДА СЕ КАЗВАМ, ЗАЩОТО през последните десет минути крача неспирно из дневната. Опитах се да работя, но концентрацията ми гръмна като крушка, понеже знам, че си идва у дома.
  У дома. Никога не съм наричал това място така. Но тя промени всичко.
  Вратата се отключва и тя прекрачва стъпалото. Дивата ѝ коса е прибрана на рошаво кокче, няколко кичура се спукат край лицето ѝ. Зад нея V кимва, прави крачка назад и затваря вратата в мига, в който тя е вътре.
  Моята съпруга. Моята любовница. Моята любов.
  — Той говори! — казва изумена, а аз примигвам, защото не очаквах да почне с това.
  — Моля?
  — V! Той говори! Говори с родителите ми! Баща ми бе готов да извика охраната, но V... той проговори!
  Усмихвам се — нещо, което дължа единствено на нея.
  — Винаги е можел да говори, дяволче. Просто е решил да не го прави.
  Тя опира пръсти до слепоочието си, а после ги разперва широко.
  — Направо. Да. Откачиш!
  Смехът бълбука в гърдите ми и оглася помещението. Само тази жена...
  Отивам при нея и нежно я прегръщам.
  — Мамка му, колко ми липсваше!
  — Добре! Защото и аз не се чувствах в рая без теб. Кратката ни среща в забутаната стая в болницата изобщо не ми стигна. Нека да не го правим пак. Става ли?
  Опирам брадичка на челото ѝ.
  — Имаш сделка.
  Тя вдига глава от гърдите ми и ме поглежда.
  — Ще ме целунеш ли. Моля?
  — Раните още заздравяват...
  Зелените ѝ очи ме молят. Радостта, която я пренесе през прага, е изчезнала.
  — Знам, но... когато се събудих в болницата без теб... без пръстена и огърлицата, за миг си помислих... с моя объркан мозък.... Помислих си, че не е било... — гласът ѝ пресеква.
  — Стига, дяволче.
  Кийра клати глава.
  — Не, трябва да го кажа. Важно е.
  Извивам шепа да хвана сълзата, която ей сега ще капне от миглите ѝ.
  — Тогава ми кажи.
  — Когато си помислих, че съм си въобразила всичко, че нищо не е реално... Бях съсипана. Не искам вече да се чувствам така. Никога.
  Притискам я по-силно.
  — По-истинско не може да бъде. Ти и аз. За цял живот.
  — Обещаваш ли?
  Пускам я, бръквам джоба си и вадя пръстена, който взех от вещите ѝ.
  — Никога повече няма да излезе от пръста — казвам и го плъзвам там, където му е мястото.
  Очите ѝ грейват, като го вижда, после вдига поглед към мен — изглежда решителна, сурова дори.
  — Ще трябва да го изтръгнат от мъртвите ми пръсти.
  — Мамка му, не говори така. Почти се разпаднах, докато чаках в болницата, мислейки, че съм те загубил. Не искам повече да се чувствам толкова безпомощен и съсипан.
  Тя преглъща сълзите, които всеки миг ще покапят от блесналите ѝ от влагата очи. Привежда се към мен.
  — Целуни ме и имаш сделка.
  Когато устните ѝ докосват моите, болката от преживяното напуска тялото и съзнанието ми.