Греховна империя - Мегън Марч

Петдесет и осма глава

Кийра

Един месец по-късно — Марди гра

  ПОНЯКОГА СДЕЛКАТА С ДЯВОЛА МОЖЕ ДА се окаже най-доброто, на което можеш да се надяваш. Особено когато разбереш, че дяволът изобщо не е дявол.
  С изключение на тази вечер.
  Успявам да закача усмивка на устата си, докато играчката вибрира в мен и слушам собственика на „Вуду Кингс", който не спира да хвали „Севън Синърс" и най-любимото си — „Етикет Феникс".
  — Толкова се радвам, че ви харесва.
  — Ще купувам само това уиски. Сигурен съм, че и посредникът ще се зарадва на една-две бутилки. А мислех, че не няма да направите по-добро от „Духа на Ню Орлийнс". Явно съм грешал.
  — Непременно ще заделя няколко бутилки за вас, сър.
  — Това ще е много голям жест — казва той и отпива.
  — Бихте ли ме извинили за минутка. Трябва да проверя нещо.
  — Разбира се. Тук знаете как да правите партита. Със сигурност някой път ще доведа момчетата.
  Като казва „момчетата", има предвид целия футболен отбор. Едва се сдържам да не подскоча с победоносно вдигнат юмрук.
  — С нетърпение ще очакваме всяка съвместна работа.
  — Благодаря, госпожо Килгор.
  Отдалечавам се от него. Цялата тръпна от разкъсващите тялото ми вибрации. С Лаклан за малко да се сбием, когато заяви, че иска да поеме охраната на събитието. Не бях съгласна, защото „Севън Синърс" е моето бебе.
  — Като се има предвид, че искаш да родиш бебе от мен, имам право да те пазя.
  — Не започвай сега с това. Дори не съм бременна.
  — Ще започвам, когато си искам. Ти си ми съпруга.
  Спорът ни започна с викове, които отекваха из целия апартамент, и приключи с трескаво късане на дрехи. Всъщност така приключват всичките ни спорове. След дивия секс, сред усуканите чаршафи Лаклан предложи
компромис. Моята охрана да е попълнение към неговата при нужда, но без той да поема контрола. Съгласих се.
  Ала когато по-късно влязох с балната си рокля в дневната, той ме очакваше с идеално ушит костюм и държеше до болка позната черна кутия. Отвори капака, вътре бе играчката — в черно и златисто. Изглеждаше така невинна, но знаех, че невинност е последната дума, която бих използвала в случая.
  — Можеш да го вкараш или аз ще го направя, но няма да излезеш без него.
  — Това е бизнес събитие, Лаклан.
  — Тик-так, времето лети, Кийра. — Погледна часовника си. — Имаш петнадесет минути и после трябва да вървим.
  Изръмжах, навик, който бях придобила от него. Опълчих се.
  — Само ако паднеш на колене.
  Вдигнах единия си крак на стола, както си беше с обувката на висок ток, и издърпах полите на роклята, за да види блестящите ми прашки.
  Тъмните му очи проблеснаха.
  — Само за теб. С радост за теб.
  — Много правилно.

***

  Три часа по-късно умирам от желание да ме завлече в някой ъгъл и да ме чука, но първо трябва да го открия сред морето от хора — всички с маски и карнавални костюми. Кимам и се усмихвам, благодарна, че лицето ми е скрито и никой не може да види каква гримаса съм направила, защото съм на косъм от оргазма.
  Половин час го търся, а той ме тормози без капка милост.
Къде, по дяволите, се е дянал? Когато го намеря, ще го убия.
  V стои на пост до асансьора и също е с маска. Сам избра мястото, за да държи под око кухнята и Одил. Не знам какво точно става там, но забелязвам, че доста усилено я брани, сякаш е собственост, която няма да отстъпи на друг. Но най-много се радвам, че отново се усмихва, особено като се има предвид, че никога повече не го чух да говори.
  — Къде, по дяволите, е съпругът ми? — прошепвам до ухото му. Той сочи надолу. — В офиса ми?
  V кима.
Този лукав кучи син.
  Вземам асансьора надолу, но спира на първия етаж, където Темперанс спори с едър здравеняк, обяснявайки му, че не даваме ключове на никого, ако е пил, такава е политиката ни.
  — Ще се справиш ли? — викам от асансьора и задържам вратите.
  Тя се обръща към мен, а мъжът се опитва да я убие с поглед.
  — Разбира се, шефе. Този тук изкарва прехраната си със спорт. Никакви затруднения.
  Ноздрите на мъжа се разширяват и се замислям дали да опитам да реша проблема, но играчката в мен пак започва да вибрира. Хващам се за металната дръжка на асансьора, за да се задържа на крака. Спомням си, че Зи също е пред входа, така че Темперанс не е сама. Кое е най-лошото, дето може да се случи?
  Натискам копчето и вратите се затварят, потупвам нетърпеливо с крак, докато асансьорът се спуска надолу.
  Когато приближавам офиса си, чувам стъпки зад вратата и си спомням нощта, в която Лаклан Маунт влезе в моя живот и го промени.
  Отварям рязко вратата и надниквам вътре. Петно мъждива светлина се разлива на бюрото ми.
  — Какво искаш? — прошепвам. — Защо си тук?
  Той се надига, закопчава сакото си с големите си пръсти, лицето му е в сянка.
  — Имате дълг към мен, госпожо Маунт. Тук съм да си го взема.

Край 🖤