Греховна империя - Мегън Марч

Четирсет и пета глава

Кийра

— СЪБУДИ СЕ, МИЛИНКА. ПРОСТО ОТВОРИ ОЧИ. Заради мен. Моля те, Кийра.
Гласът завладява съзнанието ми. Клепачите ми сякаш са оловни. Поемам дъх, но нещо огромно тегне на гърдите ми.
— Аааа!
— Кийра! Миличка! Ела си при нас. Моля те.
Една ръка хваща моята и я стисва. Когато правя усилие да отворя очи, виждам като в мъгла. Искам да попитам: „Какво се случи?", но излиза нещо като „кво-ослуиии".
— Добре си. Ще се оправиш, Кийра. Ще си напълно добре.
Гърлото ме боли. Рамото ме боли. Главата ме боли. Не искам да помръдна повече.
Кълна се, чувствала съм се така и преди. Бели стени. Миризма на стерилни материали. Пиукане на машини. Сънувам ли?
Един глас в главата ми крещи да се събудя по дяволите. Примигвам два пъти и погледът ми се избистря.
Ала не това лице очаквах да видя. Опитвам се да седна в болничното легло. Главата ми се люшва. Този път до мен няма друго легло. Опитвам да извадя още един звук от гърлото си, но излиза само дрезгав стон.
Къде е той?
Това е първата мисъл, която се появява в съзнанието ми.
Къде е Лаклан?
Но не този въпрос се изплъзва от устните ми.
— Мамо?
— Слава Богу! Никога вече не ни плаши така. — Зелените ѝ очи, един нюанс по-тъмни от моите, се пълнят със сълзи, лицето ѝ е по-състарено от последния път, когато я видях на снимката от игрището за голф.
— Благодаря ти, милостиви Боже! — Дълбокият глас на баща ми се извисява над нейния и той влиза в полезрението ми.
— Татко?
Не разбирам. Защо и как така родителите ми са тук? И къде е Лаклан?
— Как...
— Тихо, не говори, миличка. Часове наред беше в операционната. Казаха, че гърлото ще те боли от маркуча за кислород. Боже, когато се обадиха хората, отговарящи за алармата на фабриката, а после ти не вдигна, и когато Мили се обади да ни каже, че си дошла в болницата сама...
Сама?
Гласът на майка ми се скършва:
— Не знам колко закона нарушихме, за да стигнем възможно най-бързо. Не бяха сигурни дали ще оцелееш.
Мили? Мозъкът ми работи твърде бавно, за да следи всяка дума, която ми казват, но погледът ми търси зад тях единственото лице, което искам да видя.
Ала не го намирам.
Мили. Братовчедката на майка ми, която е медицинска сестра в спешното. Това обяснява как родителите ми са разбрали, но... Сама?
— Какво се случи? — питам. Съзнанието ми е замъглено от обезболяващите, с които са ме натъпкали и продължават да тъпчат в системата. — Къде...
— Била си простреляна — казва баща ми. — Линейката и екипът от спешното са изчезнали и никой не може да ги открие. Какво стана, момиче? — Гласът на баща ми е натежал от страх, гняв и чувства, каквито много отдавна не съм долавяла в думите му.
Преглъщам, устните ми се напукани и сухи. Майка ми скача.
— Вода. Трябва ти вода.
Преди да отговоря, тя вече е сложила извития връх на сламката в устата ми. Поемам глътка и тя капе в гърлото ми. Хладината облекчава болката.
— Простреляна?
— Тихо, скъпа, не говори. Всичко е наред. Сега не бива да се тревожиш. Просто... си почивай. Толкова сме щастливи да видим красивите ти очи. Ще извикам сестрата.
— Искам да знам кой, по дяволите, нарани малкото ми момиче, за да взема пушката и да се погрижа за тази работа. — Суровите думи на баща ми ме измъкват почти напълно от мъглата.
— Не знам — прошепвам и затварям очи. Толкова тежат.
— Кажи ми нещо. Име. Място. Цвят на косата. Сам ще го намеря.
— Дейвид, престани.
— Не ми казвай да престана, Кат. Някой е прострелял момичето ми.
Държа очите си затворени, докато родителите ми тихо се карат. Дробовете ми поемат и изпускат плитки глътки въздух, съсредоточавам се над дишането си, защото нищо не се връзва, нищо не разбирам.
Спомените ми са толкова объркани и замъглени. По-зле е от сутринта, когато се събудих в Дъблин след онова напиване.
Дъблин.
Танцувай с мен, Лаклан. Танцувай с мен в Дъблин.
— Къде е той? — гласът ми е като крякането на крастава жаба в блато.
— Кой? — пита заповеднически баща ми. — Мъжът, който стори това с теб?
Опитвам се да поклатя глава, но от всяко движение ми се вие свят. Това на главата ми бинт ли е? Понечвам да вдигна ръка и да се докосна, ала и ръката ми е твърде тежка. Не, вързана е за леглото с каишка.
— Какво се случи? — питам пак и плъзвам поглед надолу. Сега забелязвам, че ръката ми е хваната с бинт през врата.
— Това те питаме и ние.
Тела.
Магнолия.
Господи!
— Магс?
— Тя ли е замесена в това? — пита майка ми, гласът ѝ се е покачил с една октава. — Тя ли има нещо общо с това?
Няколко души влизат в стаята и ме спасяват от необходимостта да отговарям на повече въпроси.
— Госпожице Килгор, радваме се да ви видим в съзнание. Как се чувствате? — пита една руса жена. Цялата изтръпвам.
Руса.
Дишането ми се учестява.
— Коя си ти? — Думите ми излизат на пресекулки, дишането ми е плитко.
— Това е лекарката ти, скъпа. До нас е през цялото време. Ето я и Мили. Беше тук цяла нощ и чака с нас.
Втренчвам се в русата жена. На инстинктивния сигнал „Бий се или бягай" тялото ми отвръща да побягна.
Това тя ли е? Спомените ми са разпокъсани, така че не знам. Свивам длани, готова да дера с нокти, но нямам оръжие. Нямам с какво да се браня.
Тя е лекарката. Така каза майка ми, ала нямам доверие на никого. Не и сега.
Къде е Лаклан?
Поглеждам зад русата жена с надежда да зърна тъмния му поглед, втренчен в мен, но там стои една пълничка брюнетка с дежурна усмивка на лицето.
— Радвам се, че си будна, Кийра — казва Мили.
— Можеш ли да ни кажеш как се чувстваш? — пита отново лекарката.
— Уморена. Тялото ме боли. — Отговорите ми са кратки. Не само ѝ нямам доверие, но и съзнанието ми е разбито.
— Да, така и очаквах. Била си простреляна с пистолет, а имаш и травма на главата. Можеш ли да си спомниш какво се случи?
Клатя глава, но не бива да го правя. Вие ми се свят и си спомням последния път, когато се чувствах така в болница като тази.
— Не помня нищо — отвръщам и дори не се налага да се правя на убедителна, защото гласът ми е напълно съсипан.
— Амнезия ли има? — пита внезапно майка ми.
— Възможно е да има частична загуба на паметта вследствие на травмата в главата.
Искам да кажа на майка ми, че нямам амнезия, а просто не мога да уловя парченцата, носещи се в съзнанието ми, защото без единствения човек, когото искам да видя тук, нищо няма смисъл.
Вдигам лявата си ръка към гърдите и застивам. Пръстена ми го няма! Опипвам шията си — огърлицата я няма!
Лекарката говори с родителите ми, но аз изключвам напълно, защото ме връхлита кошмарният въпрос: Дали съм си представяла всичко? Затова ли не е тук? Дали Лаклан Маунт не е плод на въображението ми?
Не. Не е възможно. Той съществува. Това между нас е истинско. Нали?
Той не е дух. Той е истински, нали?
Оглеждам се из стаята, кръвта нахлува в ушите ми и удавя всичко освен мислите.
— Какво се случи? — успявам с върховни усилия да попитам. Всички млъкват.
— Това искаме да разберем, Кийра — казва лекарката. — Не се напрягай. Почивай си. Някои спомени ще се върнат, но трябва да дадеш време на съзнанието си да си почине.
— Сигурна ли сте? — пореден тревожен въпрос от страна на майка ми, но аз също искам отговори.
Лекарката прави кратка пауза.
— Възможно е да не си спомня всичко. Просто се налага да изчакаме и да видим.
— Да чакаме? Някой е прострелял момичето ми!
— Дейвид! — скарва се майка ми и баща ми млъква.
После почват да се надпреварват да преглеждат сърцето ми, дишането, кръвното... и очите ми се затварят.