Греховна империя - Мегън Марч

Двайсет и девета глава

Кийра

  СКАЧАМ В ЛЕГЛОТО, СТРЕСНАТА ОТ КОШМАРЕН СЪН. Лаклан не се връща при мен, защото кръвта му е изтекла в някоя канавка и никой не може да намери тялото му. Кошмар.
  — Не! — прошепвам. — Не! Трябва да се върне при мен.
  Обгръщам и силно стисвам тялото си с ръце.
  — Аз съм у дома.
  Извръщам глава към дълбокия глас. Мъжът, когото чакам от дни, седи до леглото.
  — Слава Богу! Мислех, че си мъртъв! — скачам и се втурвам към него.
  Той се изправя. Чертите му са сурови. Това е Маунт. Не Лаклан.
  — Не съм мъртъв.
  — Какво има? Какво се случи? Ранен ли си? — препъвам се, заставам пред него и оглеждам безупречния му костюм.
  Искам да проверя всеки сантиметър от тялото му и да се уверя, че наистина не е ранен.
  — Всичко е наред. Добре съм.
  Хвърлям се отгоре му, той ме обгръща с ръце и ме притиска до гърдите си. Лицето му е спокойно — доказателство, както се надявам, че не само раната му заздравява, но и няма друга.
  — Толкова се притеснявах! По дяволите! Следващия път искам обаждане, съобщение или някакъв шибан прилеп! Каквото и да е.
  Сумтенето и кимането на V не вършат работа. Искам доказателство, че си в безопасност.
  — Прилеп? — пита и обхваща тила ми с едрата си длан.
  Вдишвам познатия аромат, разтапям се в него, изобщо не ми пука, че говоря като побъркана.
  — Е, може да се каже, че си като Батман, така че един прилеп в небето си е в реда на нещата.
  Гърдите му се разтрисат и предполагам, че ми се смее, но нямам намерение да се отделям от него, за да проверя.
  — Знаеш как и защо се задейства батсигналът, нали? При мен не работи.
  — Не спори с мен, Лаклан. Много лошо от твоя страна, все едно да зарежеш съпругата си в първата брачна нощ, да те няма дни наред, без да ѝ пратиш вест, че си жив.
  Притиска устни до косата ми.
  — За първи път съм съпруг. И съм убеден, че пак ще се издъня. И то неведнъж.
  Присвивам очи.
  — Правило номер едно: казваш на съпругата си, че си жив, особено като си тръгнал да раздаваш правосъдие по улиците.
Съпруга. Не мога да повярвам, че за втори път се наричам така, но е истина. Казах брачната си клетва и вярвах във всяка дума.
  Тъмните му очи проблясват.
  — Значи въвеждаш правила?
  Вирвам брадичка.
  — Да. Омъжих се за краля. Мисля, че това ми дава известни свободи и привилегии.
  Той ме притиска по-силно.
  — Още не мога да повярвам, че каза „да".
  Измъквам ръката си и плъзвам палец по гладко избръснатата му буза.
  — Разбира се, че щях да кажа „да". Влюбена съм в теб.
  Чувствата прелитат по лицето му в бясна последователност, всяко следващо — по-ясно и силно от предишното.
  — Не казваш истината.
  Взирам се в мрачния, изгарящ поглед, който ме плашеше, отнемаше контрола ми над всичко и най-вече над тялото ми. А сега ми дава сигурност.
  — Мислиш ли, че щях да кажа „докато смъртта ни раздели", ако не беше така?
  — Имаш защитата ми...
  Потупвам с пръст устните му и го прекъсвам.
  — Имам теб. Това е всичко, което искам. И ако се налага да прекарам остатъка от живота си да ти доказвам, че си всичко за мен, ще го направя.
  — Никога няма да те пусна да си идеш. Никога.
  Думите му са убедителни, в тях има толкова сигурност, колкото и в моите. Вече знам, че всичко ще бъде наред.
  — Добре. Радвам се, че сме на едно мнение по въпроса. Сега ме отведи в леглото. Имаме да наваксваме за цялата брачна нощ.