Греховна империя - Мегън Марч

Двайсет и трета глава

Кийра

— ИМАШ ЛИ МИ ДОВЕРИЕ? — ПОГЛЕДЪТ на Лаклан е изпълнен с
различна, невиждана сила.
Нима може да се съмнява в доверието ми в него?
— Разбира се.
Той целува пръстите ми и после отдръпва ръка.
— Аз идвам от мрака. Няма да мога да живея с теб на открито. Да бъдеш с мен, означава, че нищо няма да е нормално и по никакъв начин няма да напомня на онова, което си намислила за бъдещето си. Никога.
— Не ме е грижа. Не искам да е нормално. Искам теб.
— Питам се защо ли ми имаш доверие.
Хващам ревера на сакото му. Не разбира, но един ден ще го проумее.
— Не се преструваш на някой друг, ти си такъв, какъвто си.
— Дявол с костюм.
Клатя глава. Колко много греши.
— Ти се мислиш за такъв, но аз виждам под повърхността и разбирам какво криеш под нея. Там има красота, която никога няма да съзреш, ако не погледнеш през моите очи.
— Не се опитвай да ме изкараш рицар на бял кон, Кийра. Защото не съм.
— Не, не си. Но и дявол не си, а по-скоро като архангел Михаил. Той е победил сатаната. Ти браниш тези, които нямат силата и възможността сами да се борят за себе си и да се спасят. Връхлиташ и отмъщаваш за тях. Поддържаш равновесието. Можеш да смяташ, че си зъл и черен, но вярвам, че си прогонил повече зло, отколкото си причинил.
Тъмните му очи се разширяват за секунда, но само след миг смирява изненадата си и дръпва завесите.
Лаклан ме повежда през тайни коридори, без да пуска ръката ми. Най-сетне спираме пред сложно устройство, подобно на инсталираното пред апартамента ни. Притиска леко пръсти, панелът се плъзва настрани и се озоваваме в гардеробната на апартамента ни.
— Някой ден ще науча всички тези коридори.
Той се усмихва. Чертите му са нежни.
— Един ден ще научиш всичко, червено дяволче.
  Вратата се затваря зад нас и той се обръща към мен.
  — Казах ти, че ще те браня, и ще го направя. С живота си и с всичко, което имам. Само това познавам и умея. Има още една кутия за теб тази вечер, Кийра. — Стисва силно ръката ми и ме повежда през банята към спалнята.
  Сърцето ми започва да препуска, когато хваща дръжката на вратата. Повтарям си думите му наум. Дали иска да каже, че...
  Преди съзнанието ми да формулира въпроса, Лаклан отваря вратата и виждам в дневната двама мъже. И двамата са в черно, с тази разлика, че единият е с типична бяла якичка.
  — Отче. Господин съдия. Готови сме.