Греховна империя - Мегън Марч

Двайсет и осма глава

Маунт

  ВЛИЗАМ В БАНЯТА НА ОФИСА СИ ИЗТОЩЕН, свалям сакото и го пускам на пода. Поглеждам ръцете си, завъртам кранчето и чакам водата да стане вряла, преди да започна да ги търкам със сапун.
  Колкото и да мия ръцете си, винаги виждам кръвта по тях. Но не изпитвам разкаяние. Правя това, което е нужно.
  Страх. Заплаха. Респект. Така управлявам империята си. Така браня хората си.
  След отмъстителната акция, която проведохме през последните няколко дни, никой няма да оспорва авторитета ми, само някой самоубиец би дръзнал да пролее капка от кръвта на Кийра.
  Сега всичко е приключено. Имаме нова сделка и животът продължава.
  Огледалото е в облаци пара, когато спирам водата и вземам кърпа. Подсушавам ръцете си и после избърсвам огледалото с кърпата. Рядко се гледам в огледалото. Не изпитвам потребност да виждам как дяволът се взира в мен. Но този път виждам нещо повече от пръските кръв по снежнобялата си допреди време риза. Виждам мъж с цел. Мъж, готов да превърне улиците в кървава баня, за да защити това, което има най-голямо значение.
  Преди нея притежавах всяка вещ и нямах какво да губя. Сега няма нещо, дето не бих пожертвал, за да я защитя.
Цел. Именно това отделя силата от слабостта. Кийра казва, че мотивацията е най-важното нещо на света. И може би е права.
  Няма да видя благороден и почтен човек в огледалото, но това е мъжът, когото тя вижда в мен. Ще го приема, стига така да я съхраня.
  Свалям дрехите, влизам под душа и търкам кожата си, докато по нея не остава и капка кръв. Поне на повърхността.
  Винаги ще бъда безмилостен. Ожесточено ще браня това, което е мое. Но не бива тя да вижда тази част от мен. Никога. Мога обаче да ѝ дам онази част от мен, която никой никога не е имал.
  И да се надявам, че ще е достатъчно.
  Промъквам се в дрешника през тайния вход. Безшумен съм, както винаги. От спалнята идва слабо сияние, всичко останало тъне в мрак.
  Стъпвам безшумно, докато вървя към сиянието. Към нея.
  Заспала е в средата на леглото, червената ѝ коса е прибрана на рошаво кокче. Стиска телефона до гърдите си, сякаш чака някой да ѝ се обади.
  Трябваше да ѝ се обадя. Да ѝ кажа, че съм добре. Но това все още е ново за мен. Надявам се да няма следващ път, но знам — ако кажа, че няма да се повтори, ще лъжа себе си. Винаги ще има следващ път. Друга заплаха. Друг за убиване.
  Докато гледам жената в леглото ми, осъзнавам, че не се налага аз да извършвам екзекуциите и да въздавам справедливост. Трябва да съм тук. С нея. Да съм сигурен, че няма да заспива с тъмни кръгове под очите.
  Всяка клетка в тялото ми ме моли да я събудя, да се примъкна до нея в леглото. Но не го правя. Вземам стол, сядам и я гледам, докато спи.
  Моята привилегия и моето наказание.