Греховна империя - Мегън Марч

Петдесет и четвърта глава

Кийра

Три месеца по-късно.

— КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ОТИВАМЕ? — реве в ухото ми Лаклан, докато се качваме по стълбата към самолета му.
Зареден е и готов да ни понесе към медения месец, който организирах. Обръщам се и му мятам нагла усмивка.
— Помниш ли, когато не ми каза къде отиваме, докато излитахме за Дъблин? Приеми го като справедлива разплата. Можеш да ръмжиш, колкото си щеш, защото го намирам за много секси.
— Кийра...
— Търпение, съпруже. Търпение.
Той ме пронизва с поглед, но не казва нищо повече. Убедена съм, че е впрегнал цялата си воля да не отиде в кабината на пилота, за да изтръгне името на дестинацията. Аз пък заплаших пилота, че ще загуби работата си, ако му каже. Оказва се, че когато издам заповед, хората са склонни да я изпълнят и да ме приемат сериозно.
Нищо че последните два месеца бяха изпълнени с предизвикателства.
Дестини е затворена в частна психиатрична клиника, където я тъпчат с тонове лекарства. Диагнозата е дисоциативно разстройство на личността. Наистина е страшно умна и няколко пъти се опита да избяга. За щастие, охраната успя да го предотврати. Освен това е и доста приказлива. Разказа, че от години знае къде е погребана Хоуп, защото е следила Маунт как оставя цветя пред вратите на гробницата в годишнините от смъртта ѝ.
Магнолия, слава на Бога, излезе от кома, но нищо не помни за случилото се. Мисля, че така е по-добре. Сега е в болнични, защото провежда дълго лечение. Определено се ползва с привилегиите на сестра на кралицата.
Дестилерията работи с пълна пара и произвежда най-доброто уиски в страната. Но знам ли, може би не съм безпристрастна с тази оценка.
Макар че складът горя, не всичко бе загубено. Няколко варела бяха повредени от пламъците и дима, но баща ми, с натрупания през годините опит, заяви, че това е гениално, защото димът е придал невероятен аромат на уискито по възможно най-добрия начин.
  Когато бутилирахме вече узрялото уиски от няколко варела, вкусът бе наистина уникален. Едва ли някога щяхме да го постигнем. И тъкмо заради уникалността на уискито, цените скочиха до небесата. „Севън Синърс Етикет Феникс" сега е най-скъпото на пазара. Правим експерименти с опушване и овъгляване на варелите, но вече без да се налага да викаме пожарната.
  Пуснахме „Духа на Ню Орлийнс". Най-напред в ограничени количества. Резултатът бе изумителен. Проектът за уедряване на предприятието е начело в списъка с приоритетите ни, защото ни е нужен по-голям капацитет за... ами... за... вчера! След два месеца, когато приключим проекта, ще започнем туристическите обиколки и Ню Орлийнс ще се сдобие с нова туристическа атракция.
  Месец след събитията мама и татко се върнаха във Флорида. Но преди това татко ми каза нещо, което от години копнеех да чуя.
  — Не бих могъл да оставя компанията в други ръце. Гордея се с теб, Кийра. Ти постигна много. Не съм и предполагал, че това ще бъде по силите на „Севън Синърс". Дядо ти и прадядо ти също биха се гордели с теб. Допринесе много за името на семейството, момичето ми.
  Още не съм казала на родителите си, че вече не нося фамилното им име, нито пък, че пръстенът на ръката ми е годежен. Когато помолих съпруга си за съвет, той ми каза: „Или им кажи, или не им казвай. Както и каквото пожелаеш. Винаги ще ги пазя.".
  Да... още работя по въпроса, макар да съм почти сигурна, че баща ми се е досетил. Не е глупак, а и постоянното присъствие на V в компанията няма как да остане незабелязано, всеки би схванал, че сега нещата са различни. Най-смайващото обаче е, че баща ми не ми задава въпроси и някак успя да спре и майка ми да пита.
  Не живея само под слънцето, но и Лаклан не живее само в сенките. Намерихме онази щастлива среда и именно благодарение на това заминаваме, за да бъдем отново Лаклан и Кийра. Такива, каквито бяхме в Дъблин.
  Понечвам да се настаня на седалката срещу него, но той ме притегля в скута си.
  — Ще ми кажеш. Заповядвам ти!
  — Ти заповядваш? Доста плашещо, предвид репутацията ти.
  — Адски си права, дяволче. Трябва да се боиш от мен, защото те притежавам.
  Макар тонът му да е суров, не мога да не се усмихна.
  — Притежаваш ме, а? Хм. Значи ли това, че притежаваш и задника ми? Или носих чудовищния разширител за тоя, дето духа?
Абсолютен шок. Нещо, което не виждам често на лицето му.
— Би ли повторила?
— Никога не повтарям — отвръщам, имитирайки сериозните му тон и изражение.
Тъмните му очи пламват.
— В такъв случай ще се наложи да проверя дали съм те разбрал правилно.
Самолетът набира скорост по пистата и той впива устни в моите.
Топлината между краката ми стига точката на топене. Преди да се изкачим на нужната височина, блузата ми вече я няма, сплели сме тела на дългия диван в задната част на самолета.
— Трябва ти самолет със спалня. Време е за подобрения, Лаклан.
— Ако знаех, че ще се влюбя в жена, която ме взривява само като диша, щях да поръчам.
Когато казва това, застивам.
— Обичаш ли ме?
Минаха месеци и макар да бях сигурна, че Лаклан ме обича, знаех също, че е по-скоро човек на делата, а не на думите. И все пак ми се искаше да го чуя.
— Да не си откачила? По дяволите! Разбира се, че те обичам. Мисълта, че може да те загубя, едва не ме уби. Никога не съм знаел как да обичам, но ти ме научи. Беше невъзможно да не те обикна. Благодарение на теб.
Прехапвам устна, сълзи напират в очите ми.
— Да не си посмяла да плачеш. Не и сега.
— Не ми казвай какво да правя, Лаклан Маунт.
— Ще ти казвам какво да правиш, когато си искам, Кийра Маунт. Особено като си гола.
Сълзите ми изчезват.
— Не плаши куче с кокал.
Той притиска устни до моите и поема контрола, както винаги.
— Кажи ми къде отиваме — пита категорично в устните ми.
— Не. Още не.
— Колко ще издържиш да не свършиш, без да ми кажеш?
— Май ще се наложи да проверим.