Греховна империя - Мегън Марч

Осемнайста глава

Кийра

  ОПИТВАМ СЕ ДА СЕ ЗАРОВЯ В РАБОТА, НО не мога. Зациклила съм върху думите на Магнолия и стореното от нея. След половинчасово крачене се завъртам насред стаята — вратата се отваря.
  Това е мъжът, когото най-добрата ми приятелка се погрижи да имам, използвайки всички възможни средства и поемайки рискове. Ще ми се да я проклинам заради лъжите ѝ, но мисля, че гневът ми не е искрен, нито справедлив. Лаклан нямаше да бъде мой без нейната намеса, но въпреки това изпитвам различни чувства, когато става дума за нея и задкулисните ѝ действия.
  Той застава пред мен и слага ръце на раменете ми. И донякъде този простичък жест укротява емоциите ми.
  — Вместо да си почиваш, си в режим „гневен червенокос дявол".
  — Напълно си прав.
  — Имаш отговори на въпросите си? — Кимвам. — Ще можеш ли да ги приемеш и да живееш с тях? — Гласът му е тих, но чувам въпроса, който не задава.
Това променя ли нещата между нас?
  Поглеждам в тъмните му очи, които познавам като своите. Познавам ги нажежени, остри и режещо студени или напълно безизразни, когато се затваря в себе си и потиска чувствата си. В момента е нещо по средата. Предпазливи и все пак някак решителни.
  — Нищо не се променя.
  Облекчението в очите му е кратко като далечно проблясване, мигновено и почти незабележимо, но аз го улавям, преди да ме притегли внимателно към себе си. Едната му ръка е около кръста ми, а другата — на тила ми и държи главата ми като в люлка. Притиска устни в косата ми и
после тихо, но категорично казва до ухото ми:
  — Добре. Защото сега вече няма да те пусна, независимо как и защо се оказахме тук.
  Потапям се в силното, стабилно туптене на сърцето му и попивам топлината на тялото му. Този мъж е мой.
  Нищо друго няма значение сега. Когато след доста време ме пуска, виждам на лицето му ново изражение — сила и напрежение.
  — Какво се е случило? — питам и след разговора с Магнолия се подготвям за нещо лошо.
  — Местим се в нашия апартамент. V ще те заведе веднага щом сестрата те прегледа за последен път.
Нашият апартамент. Не неговият. Нашият.
  — Определено е за предпочитане пред това... — Оглеждам голите бели стени и медицинската апаратура. — И тогава какво? Какво се случва? Знам, че има още, знам, че не ми казваш всичко.
  Свива устни и дълго ме гледа, сякаш се опитва да запамети лицето ми.
  — Винаги ще има още, Кийра. Понякога ще знаеш, понякога не. Но тази вечер ще откраднем за себе си. Поне за няколко часа.
  — Какво искаш да кажеш? — питам, защото думите му са като заключена врата, а аз нямам ключ.
  — Ще видиш. Иди с V. Той ще те доведе при мендогато си готова. — Навежда се и с дълга целувка поглъща въпроса, който щеше да се изтърколи от устните ми. — Ще се видим скоро, дяволче.
  Когато тръгва заднешком към вратата, по устните му играе усмивка. Не откъсва очи от мен до последния миг, преди да се обърне да затвори вратата.
  Какво е намислил?
  Хващам се за въпроса, благодарна, че има за какво да мисля, за да не преповтарям разговора си с Магнолия.
  Сестрата ми дава още обезболяващи и ми задава въпроси, явно да провери психическото ми състояние, и после споменава, някак между другото, че не съм си ударила главата толкова силно, колкото е предполагала.
  Без да се противя, тръгвам след V. Води ме през мрежата от коридори, която все така ме изумява. Не влизаме в апартамента през вратата, а минаваме по коридор зад картина от пода до тавана.
  — Леле! Това е най-страхотното място на света!
  V почти се усмихва. Почти. По-скоро малък тик в ъгълчето на устните му.
  Спираме пред лъскави, черни стъклени врати. Той кимва и ми показва с очи някакво чудо на техниката. Скенер за пръстови отпечатъци?
  — Какво е това?
  Той сочи с поглед ръката ми и после таблото на уреда. Не знам дали съм разбрала правилно, но слагам четири пръста върху стъклото. Светва зелено и вратата се отключва.
  — Нови мерки за сигурност? — обръщам се да го погледна и той кимва. — Може ли ти да влизаш? — Пак кимва. — Колко други хора може да влизат? — Вдига ръка с три изпънати пръста. — Значи... Лаклан и...
Разбира се, не ми отговаря, но решавам, че няма значение, след като
Лаклан им има доверие. Влизам, но той остава навън. Затваря вратата зад мен и предполагам, застава на пост отпред.
Нашият апартамент. Стаята е същата, но усещането е съвсем различно. Не е затвор... а... рай. Мястото, на което Маунт може да бъде Лаклан и двамата можем да се скрием от останалия свят. Златистото, черното и бялото около мен вече не ме поразяват като нещо странно. Напротив, успокояват ме, защото обяснението, което Лаклан ми даде за избора на любимите му цветове, е в същността му. Усмихвам се.
Лаклан Маунт не е като другите мъже, които познавам. И макар да не е първият, когото наричам „мой", знам, че ще бъде последният. Поне се надявам.
Завъртам се бавно и забелязвам бележката, която се подава от една кутия на масата. Моето име и познатият му почерк.
Какво е решил да прави?
Отварям бележката и чета.
Занеси кутията в спалнята. Имаш час да се приготвиш. Имай ми доверие.
Ако не бяха последните думи, бележката би била като предишните — заповедническа и студена. Ала последните три думи променят всичко. Всъщност доказват колко много се е променило.
Вземам кутията, напомня ми на онази, която намерих в апартамента си. Сега обаче реакцията ми е съвсем различна. Предишния път се обадих на Магнолия, защото се боях, че ще открия насечено на части тяло на любим мой човек, но тя ме успокои.
Защото е имала планове за нас.
Пропъждам мисълта, решена довечера да не се сещам повече за това. Тази нощ е за Лаклан и мен. И за никого другиго.
Опитвам да преценя колко тежи кутията и да отгатна какво има в нея. Но преди да направя каквито и да е предположения, застивам на място пред вратата на спалнята.
Какво, по дяволите? Бална рокля?
Разстлана е старателно на леглото, полите ѝ се спускат към земята. Корсет, обсипан с кристалчета! Много добре ми е познат, защото това е същата бална рокля, която носех на карнавала.
— Какво е това? Какво е намислил? — питам празната стая и оставям кутията до роклята.
  Спомнените от онази нощ плъзват по сетивата ми и прокарвам пръсти по горната част на роклята. Топлина избухва в тялото ми, когато си припомням подробностите за... може би хиляден път.
  Вдигам капака на кутията и отгръщам тънката черна хартия. Най-отгоре е маската, която носех тогава. Вероятно трябва да съм изненадана, но не, не съм. Щом е намерил роклята, логично е да намери и маската.
  Оставям маската на леглото и отново надниквам в кутията. Намирам прашки като онези, които носех същата вечер, нови, разбира се, защото той скъса предишните, преди да ми покаже кой точно ги притежава.
  И чифт разкошни обувки.
  Устата ми се пълни със слюнка, защото вече съм наясно какво е намислил. Ще разиграем онази вечер. Не знам защо, но това не ме притеснява. Ако трябваше да избера нощ, която да преживея отново и отново, щеше да е именно тази.
  Когато изваждам прашките и обувките — много, много по-скъпи и секси от онези, които носех тогава, намирам бележка.
Не казвай нищо. Вземи всичко.
  Моите думи от бележката, която изпратих в нощта на бала. Пулсът блъска в шията ми от очакване.
  Каквото и да е намислил, готова съм.