Греховна империя - Мегън Марч

Осма глава

Маунт

— КЪДЕ Е ТЯ, ПО ДЯВОЛИТЕ?
Когато отварям очи и виждам празното легло до мен и висналата от куката система, не съм особено горд, че едва не откачам. Вратата се отваря и Зет и Ди се втурват в стаята.
— Къде е? — питам. Двамата долавят тихата закана в гласа ми.
— С V. Трябваше да се обади по телефона. По работа, на семейството си.
Първият ми порив е да я сложа на коляното си и да напляскам непослушния ѝ задник, задето е излязла, без да ми каже, но укротявам гнева. Донякъде. Вълкът козината си мени, но нрава не.
— Къде?
— Горе, защото още нямаме покритие и сигнал тук. По твое нареждане, шефе.
V знае какво го чака, ако нещо се случи на Кийра, докато я пази.
Наказанието е смърт и той е готов да умре заради мен. Очаквам до го стори и за нея.
— Докарайте я тук.
— Но шефе, госпожица Килгор каза, че не бива да те оставяме без охрана. Каза... — Зет се колебае и му давам знак да продължи.
— Какво е казала госпожица Килгор?
— Че и двама ни ще убие, ако те оставим без охрана.
Устните ми се извиват в усмивка. Фактът, че Кийра дава заповеди на служителите ми, не ме изненадва. Всъщност доста се съмнявах, че приказките ѝ, преди да заспим, са били заради лекарствата, стреса и адреналина, но явно съм грешал. Не ми се вярваше, че Кийра би приела ролята, в която навлиза. И го прави без никакво влияние или натиск от моя страна.
— И вие ѝ повярвахте?
Двамата кимват.
— Не се шегуваше, сър.
Вече не се усмихвам. Моят малък червен дявол.
— Пратете някой да ѝ каже, че съм наредил веднага да дойде тук.
Леко притворената врата се отваря напълно.
  — Наредил си да дойда тук? Звучи адски официално.
  Дори със синия болничен гащеризон досущ като Смърф, Кийра е същинска кралица. Тя им дава знак и двамата излизат. После идва до леглото, преместено до моето.
  — Успя ли да свършиш работа?
  — Да. Доколкото е възможно. Прехвърлих основната работа на Темперанс. Докато ме няма, поема поста главен изпълнителен директор. После накарах баща ми да се чувства ужасно виновен — без капка разкаяние от моя страна, ако смея да добавя, и го убедих да не идва. Казах му, че може да дойде, когато съм готова да го посрещна.
  При споменаването на баща ѝ се вцепенявам.
  — Сега не е време баща ти да идва в града.
  — Знам. Няма да дойдат. Някой пази ли ги? Всички?
  — Да. Така ще бъде, докато наредя това да спре. Но нямам такива намерения. Обещах ти, а аз спазвам обещанията си.
  Кийра спира между леглата. Виждам, че е изтощена от ходенето. Аз търпя болка, умея да се захранвам от нея, да я контролирам, защото не съм имал избор. А тя никога не бива да го прави.
  — Благодаря ти.
  — Не е нужно да ми благодариш. — Пресягам се и хващам ръката ѝ. — Ела тук. — Притеглям я към леглото и внимателно се отмествам настрана, без да обръщам внимание на болката от огнестрелната рана.
  — Няма да се побера.
  — Глупости.
  Тя свива устни с типичното решително инатливо изражение, но все пак идва и двамата се настаняваме, доколкото леглото позволява. Лицето на Кийра е на сантиметри от моето.
  — Каза ми, че няма да ме оставиш, и въпреки това се събуждам сам.
  — Налагаше се. И направих така, че да има кой да те пази.
  Клатя глава.
  — Това не е твое задължение.
  — Не би ли направил същото за мен?
  — Различно е.
  Присвива очи.
  — Не, не е. Не знам как се забъркахме в това, но аз съм с теб и ще го преживеем заедно.
  Заедно. Думата вибрира в гърдите ми. Никога не съм бил част от „заедно", от „нас". Ала начинът, по който Кийра го казва, начинът по който се зае с нещата, когато залозите бяха толкова високи, ме убеждава, че тя е единствената жена, която би застанала до мен.
  — Можеш да заповядваш на служителите ми, но не подценявай собствената си безопасност. Граница, която няма да прескачаш.
  — Добре — казва с явно нежелание.
  — Имам друга сделка за теб.
  Хваща ръката ми. Харесва ми как го прави — с желание и лекота.
  — Готова съм да чуя условията ти, Лаклан.
  Усмихвам се, когато чувам името си. Напоследък често ми се случва да се усмихвам и някак не се чувствам напълно в кожата си. Може пък някой ден да се науча да се усмихвам широко. Или да направя така, че реки от кръв да потекат по улиците, за да си върна равновесието.
  — Условията. Когато не съм на разположение или съм в безсъзнание, или съм в опасност, аз давам заповедите на служителите си. — Тя понечва да възрази, но аз продължавам, преди и дума да е казала. — Но на всички ще бъде обяснено, че твоите заповеди ще имат същата тежест.
  Тя свива устни за секунда, после казва:
  — Съгласна съм.
  — Второ, когато ти кажа да направиш нещо за безопасността си, изпълняваш на мига. Наясно си, че ако си част от живота ми, опасни ситуации не са изключени.
  — Знам.
  Не спори, не протестира и изпълва гърдите ми с ново, непознато чувство. Надежда за бъдеще.
  — И последно... Аз управлявам в спалнята. — Кийра вдига брадичка по онзи предизвикателен начин, с който вече съм свикнал. — Иска ти се да ме излъжеш и да ми кажеш, че не ти харесва?
  Тя клати глава.
  — Не. Но бих искала понякога аз да поема контрола.
  — Ще видим.
  Този път дяволита усмивка плъзва по лицето ѝ.
  — И още нещо — добавям.
  — Какво? — пита развеселено.
  — Целуни ме.
  Тя се навежда към мен и меко и внимателно плъзва устни по моите. Отговарям ѝ по същия начин. Вкусът ѝ остава на езика ми.
  — Няма да даваш заповеди в спалнята, докато напълно не оздравееш — казва.
— Докато ти оздравееш напълно — поправям я.
  — Съгласна.
  Вдишвам дълбоко и бавно изпускам въздуха. Не искам да сменя темата, но е време. Преди да се омая от нея и от възможности и мисли за някакво бъдеще, трябва да отговоря н въпросите ѝ и да ѝ кажа истината. Време е да покажа на Кийра колко черна е душата ми и да видя дали ще побегне от мен.
  И може би точно това трябва да направи.