Греховна империя - Мегън Марч

Шеста глава

Маунт

  В МИГА, В КОЙТО V ВЛИЗА, ПО ИЗРАЖЕНИЕТО му разбирам всичко, което ми е нужно да знам. Нещата са зле. Наистина зле.
  Преди доста време се научих, че ако не му пратя съобщение, има само един начин да разбера истината — като му задавам въпроси, на които да отговаря с да или не. И понеже телефонът ми отдавна е изчезнал, единственият ми избор е да задавам въпроси.
  — Откриха ли кой е стрелял? — Не се налага да давам тази заповед, защото Джей със сигурност вече рови за информация. V поклаща глава. — Погрижиха ли се за ченгетата?
  Все някой трябва да е съобщил в полицията за злополуката и ченгетата, стигнали до мястото, преди да е почистено, вече да са забравили за случая. Никой не бива да знае за стрелбата. Ако се разчуе, че някой е дръзнал да се изправи срещу мен и се е опитал да ме убие, равновесието на силите ще бъде нарушено. За щастие, повечето ченгета в града отговарят пред мен, а не обратното. V кимва.
  — Махнаха ли колата оттам? Прибрана ли е в гаража? Мястото почистено ли е? — Кимване. — Намерен ли е куршум?
  Той вдига ръка с два, опънати на малко разстояние, пръста. Тоест, още не са го открили, но скоро ще го направят.
  — Разглобете колата! Куршумът трябва да е там. Не видях дупка, през която да е излязъл. Разберете какво е оръжието и проследете стрелеца. Трябва да знаем кой, по дяволите, е дръзнал, кой шибаняк е бил толкова глупав, та да предприеме подобно нещо.
  Кимване. V се обръща да тръгне, но го спирам.
  — Справи се страхотно. Нейната безопасност е основната ти задача. Независимо какво става. Винаги се грижи първо за нея, както направи сега.
  Кийра избухва и прекъсва разговора.
  — Не, не съм съгласна.
  Мятам ѝ бърз поглед.
  — Нямаш право на мнение по въпроса. С това никога няма да направя компромис.
  — Не и с цената на собствената си сигурност. Не ме карай да нося това бреме. Цента е твърде висока.
  V гледа ту мен, ту нея, без съмнение, стъписан от спора ни.
  — От кого приемаш заповеди, V? — крещя гневно и го принуждавам да ме погледне отново. Той изпълнително сочи мен. Поглеждам Кийра.
  — Няма да приема, каквото и да кажеш.
  — Казвам, че това са глупости.
  — Много лошо за теб.
  V ме поглежда и му давам следващата заповед:
  — Остани да пазиш. Никой да не влиза освен по медицинска спешност, но дори тогава — само проверен персонал. Казаха ми, че трябва да си почивам, за да изсипя ада над този град и върху този, който извърши това. — Усмихвам се накриво.
  V кимва и се отправя към вратата. Когато тя се затваря зад гърба му, крайниците ми са като олово от умора, но все пак протягам ръка да хвана нейната и я стисвам.
  Цялото изживяване — да не ми се противопоставя за всичко, да не се опитва да избяга, е толкова нереално. Както фактът, че следвам заповеди.
  — Няма да ти позволя...
  Прекъсвам я на мига.
  — Мислех, че искаш да си почивам, за да съм готов за отмъщението.
  Веждите ѝ отскачат почти до косата.
  — Нима наистина ще ме послушаш?
  — При едно условие.
  — Казвай — отвръща колебливо.
  — И ти да си почиваш.
  Извива устни предизвикателно, но този път причината е друга.
  — Ти спи, а аз ще съм на пост.
  — V пази отпред. Никой няма да мине през него. Затова, моля те, спи, по дяволите. Имам много планове за теб, жено!
  Кийра ме оглежда внимателно, преди да отговори:
  — Добре, но само ако и ти спиш.
  — Да.
  — Добре, имаш сделка.
  Тя протяга ръка да скрепим сделката. Някак в цялата тази бъркотия ролите ни се размениха. Вече не я принуждавам да се огъва пред желанията ми, лишавайки я от избор. Сега сме равни. Партньори. Ново, съвсем различно усещане.
  Това би трябвало да ме плаши, но не го възприемам като слабост. Ни най-малко. Всъщност никога не съм се чувствал толкова силен.
  Отплувам в съня с пръсти, преплетени с нейните.