Греховна империя - Мегън Марч

Четирсет и втора глава

Кийра

  ГУБЯ ПРЕДСТАВА ЗА ВРЕМЕТО. ИДВАМ В съзнание и се боря да остана на повърхността. Пищя, докато оставам без глас.
  Не откривам рани по тялото на Магнолия и се сгушвам в нея. Няма да
издържим дълго.
  Ревът на двигател на кола ме връща към света навън, към света зад стените на гробницата, в която, сигурна съм, ще умра. Пищя и притискам главата на Магнолия към гърдите си. Напипвам нещо остро.
Пръчиците ѝ за коса.
  Дръпвам едната и я стисвам здраво. Ако тази кучка се върне, ще умре преди мен.
  Мислите ми са объркани, тялото ми пищи от болка, докато се опитвам да стана. Кости се огъват и трошат под мен, отвратителната воня на разлагаща се плът ме дави. Няма да го забравя до края на... каквото е останало от живота ми.
  — Помощ — пищя, но гласът ми се разпада.
  Губя равновесие и се стоварвам върху труп. Сребърната пръчица излита от ръката ми. Метален звук от резетата на вратата пронизва тишината.
  После вратата се отваря с трясък.
  Бях готова да се надигна от труповете и да забия острието в сърцето на кучката, но единственото ми оръжие изчезна.
  — Дръж се. Мамка му, дръж се! Не умирай, Кийра.
Гласът на Лаклан.
  Сънувам ли? Не мога да различа реалността от кошмара. Поне докато смогвам да вдигна глава и светлината от фенер ме ослепява.
  — Кийра!
  — Лаклан?
  Той пъхва ръка под мен и ме обгръща.
  — Не умирай в ръцете ми, Кийра. Не сега. Никога не умирай!
  Примигвам и паниката в очите му ме пронизва в сърцето, което бързо гасне. Черни петна замъгляват очите ми, когато изтръгвам от гърлото си последната си молба:
  — Магс. Спаси и Магс.