Греховна империя - Мегън Марч

Деветнайста глава

Кийра

СТОЯ ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО В БАНЯТА, ВИЖДАМ се в цял ръст. Завързвам маската, втренчена в една съвсем различна отпреди жена.
Последния път, когато завързвах панделките на маската, бях притеснена, но възбудена. Обнадеждена, но безстрашна. Изпълнена с оптимизъм, но и със съмнения.
Тази вечер се чувствам по-уверена отвсякога. Но не и преди да отворя още една кутия, която намерих на плота в банята. Още една изненада. Отварям я. В черното кадифе е разположена тиара. Като за принцеса. Не, като за кралица.
Ти си моята кралица от първия ден. Най-силната фигура на цялата шибана дъска.
Навеждам се напред и изучавам лицето си в огледалото. Дори с няколко одрасквания и синини съм готова за моя крал. Изпълнена с увереност усмивка плъзва на лицето ми. Извръщам се от огледалото.
Минавам през апартамента ни и отивам да отключа входната врата. V търпеливо ме чака отпред. Когато се обръща, очите му се ококорват. И за първи, наистина за първи път, виждам усмивка на грубоватото му лице.
Питам се от каква ли участ го е избавил Лаклан, защото вярвам, че такава преданост е породена от нещо, което дори не мога си представя.
— Май добре се справих. Ти как мислиш?
Не знам защо го питам — вече знам, че изглеждам добре въпреки нараняванията. Червената ми коса се спуска на копринени вълни, а тиарата лежи спокойно върху нея. Ето я увереността, от която се нуждая — увенчава всичко със златно сияние.
V кимва и ми подава ръка като истински джентълмен. Слагам дланта си в неговата. Той ме съпровожда до огромната картина, натиска механизма и тя се плъзва встрани. После ме повежда по коридорите през друга скрита врата и слабо осветено помещение в златисто и бяло.
Това е... бална зала с много и различни лампи по стените, каквито съм виждала в коридорите, но и с полилеи с почти изливащ се на пода кристал, които услужливо предоставят романтично осветление.
Не е като балната зала в „Красавицата и Звярът", по-малка е, за по-интимни събития. Напомня ми за хотел „Рузвелт" — целият позлата и мрамор, от друг век. Представям си как момичетата от двадесетте танцуват и пият шампанско с мъже с фракове.
V пуска ръката ми и кимва към завесите, спускащи се от високия таван до пода.
— Той там ли е? — питам и соча завесите. Предполагам, че има ниша, след като ще възпроизвеждаме нощта на карнавала.
V поклаща глава, но вдига пръст.
— Една минута? — опитвам да си преведа жеста му. Той отново кимва.
Докато крача към завесите, сърцето ми блъска като лудо и тласка адреналин в тялото ми. Надничам през малкия процеп. Светлината от арковидния прозорец с цветно стъкло и парапет отпред се излива в дъга от багри. Нещо като вътрешен балкон с гледка към сияеща от светлина и цветове вътрешна градина, грейнала от процеждащите се през пъстрото стъкло лъчи на почти пълната луна. Всичко това превръща малкото убежище в сбъдната мечта, в реална фантазия.
Но какво е това място?
Хващам се за парапета, заслушана в отдалечаващите се стъпки на V, изпълнена с магия и очакване.
Чакам Лаклан да дойде при мен.
Не го чувам. Никога не го чувам, когато идва. Ала кожата ми настръхва и знам, че е тук, когато завесите зад гърба ми се отварят за миг и после се затварят.
Прехапвам устна, за да не кажа нищо, и стисвам парапета, за да не се обърна. Но вече не му се подчинявам от страх. Причината е друга.
Любов.