Греховна империя - Мегън Марч

Четирсет и осма глава

Кийра

ДУМИТЕ МУ МЕ УДРЯТ ПО-СИЛНО И ЗЛОВЕЩО от куршум, стомахът ми се обръща.
— Всичко? Ти.... — Примигвам, едва виждам през сълзите си.
Лицето му се сгърчва от болка, болка като моята. Вратата се отваря.
— Да изляза ли? — пита сестрата, усетила надвисналата в стаята тишина.
— Не, върни я обратно — казва Лаклан. — Сигурен съм, че близките ѝ се тревожат, като не е пред очите им.
Понечвам да кажа нещо. Каквото и да е. Но той вече не е Лаклан, той е Маунт. Затварям уста, но вземам решение.
Майната му! Ако днес го виждам за последен път, ще му кажа как се чувствам и какво мисля.
— Не съм свършила!
Той впива поглед в очите ми.
— Аз решавам кога сме приключили.
Зяпвам при тези думи. Напомнят ми за вечерта в трапезарията. Говореше ми точно така и тогава за първи път оставих кървави следи от ноктите си по гърба му.
Извръщам се към сестрата и цялата изтръпвам от болката, прокрадваща се през лекарствата.
— Излез.
— Госпожо Килгор...
— Мамка. Му. Излез!
Сестрата излиза заднишком и затваря вратата след себе си. Обръщам се и поглеждам съпруга си.
— Не сме приключили. Разбираш ли? Дадох клетви и когато ги произнасях, вярвах в тях.
Лицето му се променя — хладната маска пада и на нейно място се появява искрено недоумение.
— Искаш да кажеш, че не съм бил честен, когато съм се врекъл в теб?
— Ти искаш всичко да заличиш. Да сложиш край.
Той заравя пръсти в косата си и ме гледа. Изглежда напълно съсипан.
— За Бога, Кийра. Не исках да кажа това, но, мамка му, това би трябвало да кажа. Ако имах поне малко останала почтеност, бих върнал всичко до онзи първи миг, в който те докоснах. — Звучи така, сякаш едва намира сили да изрече думите. — Но дори да можех, нищо не бих върнал и заличил. Нито една проклета секунда. Ако това ме прави най-егоистичният кучи син на света, така да бъде. — Очите ми плуват в сълзи. Първо, защото нищо не разбирам, но най-вече, защото не мога да понеса това страдание, тази нечовешка мъка, изписана на лицето му. — Бих върнал времето, за да спестя всеки миг болка, която преживя. Бих върнал онзи миг, когато ядяхме торта и танцувахме. До времето, когато едва не умря по моя вина. — Разкаяние тегне във всяка негова дума.
  Мразя да се чувства виновен. Защото не е виновен за нищо. Не искам и това бреме да тежи на раменете му и да поема чужда вина.
  — Не ти натисна спусъка. Тя го направи.
  — Трябваше да го предотвратя. Трябваше да се усетя навреме.
  Протягам ръка да взема сила от него, да поема мъката му, както той иска да поеме моята.
  — Знам, че си супермен, но няма как да знаеш всичко.
  Стисва челюсти и обхваща лицето ми с длани.
  — Казах, че ще те пазя. Но не го направих. И с тази вина ще живея до края на живота си.
  Извръщам леко глава и целувам дланта му.
  — Стига да прекараш живота си с мен, ще се справим заедно.
  — Кийра... — Името ми е като молитва на устните му.
  — Трябва да знам само едно.
  — Какво — пита и държи лицето ми, сякаш никога няма да го пусне.
  — В безопасност ли съм?
  — Да, напълно. Погрижил съм се за всичко.
  Искам да задам още въпроси, но, както каза той, сега не е моментът. Затова задавам само най-важния:
  — Какво ще стане, като ме изпишат?
  Присвива очи, погледът му изпълнен със сила.
  — Идваш при мен, у дома. Където е мястото ти.