Греховна империя - Мегън Марч

Седемнайста глава

Кийра

  — СЛАВА НА БОГА, ЧЕ СИ ДОБРЕ КЕ-КЕ. Чух, че някой се е опитал да застреля Маунт и с него е имало жена. Помислих, че може и ти да си пострадала. Взех да откачам, защото нямаше връзка с теб. — Гласът ѝ е истеричен, но аз отговарям с леден тон:
  — И ако бях пострадала или умряла при опита за убийство на Маунт, кой щеше да е виновен, Магс?
  — Ония шибаняци, подписали смъртните си присъди!
  — Глупости! Ти ме накисна в това и искам да знам какво си мислила, за Бога, като си дала на Маунт бележката ми до Брет. — Магнолия млъква. — Какво? Нямаш какво да ми кажеш? Смятала си, че никога няма да разбера?
  — Ке-ке...
  — Не се опитвай да отричаш, Магс. Той ми каза, че ти си му дала бележката. Ти си ме уредила да ида там. — Скочила съм от леглото, без дори да се усетя, и вече крача из стаята с телефона в треперещата си ръка.
  Тишина се спуска помежду ни и с всяка секунда усещам как приятелството ни заприличва на парче плат, което ей сега ще се съдере.
  — Моля те, кажи нещо. Опитвам се да разбера, но ти си тази, която трябва да ми каже защо. Защо, Магс? — На последната дума гласът ми се скършва. Бих предпочела да не променям нищо, да бъда тук, където съм сега, ала раната от предателството ѝ е твърде прясна и не мога да мисля рационално. — Беше ми като сестра и въпреки това ме поднесе на сребърен поднос на мъж, за когото ми каза, че е самото зло. Какво да си мисля? Защо би го направила?
  Когато Магнолия проговаря, изведнъж сякаш разменяме местата си — в гласа ѝ няма капка чувство.
  — Ти не искаше и да чуеш, нито да погледнеш разумно. Не искаше да чуеш нищо лошо за Брет Хайд. Най-разумната и логично мислеща жена, която познавам, и въпреки това напълно сляпа и оглупяла, когато станеше дума за него. Опитах се да те отделя от него, да те накарам да се
дистанцираш, но ти слушаше ли? Беше те омагьосал и дори аз не можех да те измъкна.
  — Трябваше да ми кажеш какъв е!
  — И щеше да ме послушаш? И да ми повярваш? Всеки път, когато отворех дума, ти започваше безспирно да говориш какъв е, че е сродната ти душа. Беше непоклатима. Мамка му, Кийра! Ти беше толкова щастлива, а аз знаех истината през цялото време. Знаех, че всичко е лъжа. Но как можех просто ей така да изтръгна сърцето ти с истината и да го разбия? Ти си ми като сестра и трябваше да намеря начин сама да се убедиш, да прогледнеш и да побегнеш от него.
  — Като ми уредиш да правя секс с мъж, когото не съм виждала? Това ли беше планът ти? Да не си откачила? — Завъртам се на пети, гласът ми трепери почти като телефона в ръката ми.
  — Не се оцелява дълго, като работиш по улиците, освен ако нямаш бързи рефлекси. И със сигурност няма как да стигнеш там, където съм аз, без нужната интуиция и психика.
  Забивам пръсти в косата си.
  — Какво, по дяволите, значи това
  Избягваш въпроса ми.
  — Престани да крачиш, по дяволите, Ке-ке, и седни. Опитвам се да ти кажа защо бях склонна да поема такъв риск с един от най-ценните и обичани хора в моя свят.
  Ръмжа и я мразя дори задето знае, че крача, макар да не ме вижда. Сядам на леглото, но само защото главата ми отново започва бясно да пулсира.
  — Е, кажи ми защо разигра на рулетка не само моя живот, но и живота на семейството ми, на служителите и приятелите ми, бизнеса ми. Защо заложи всичко на интуицията си и после ме излъга за всяка подробност. — Стомахът ми се обръща при мисълта за лъжите, с които ме тъпчеше и хитро ми поднасяше... и как вярвах на всяка нейна дума, сякаш бе проповедник.
  — Казах ти, с Брет Хайд бе обречена. А аз гледах как Маунт скача от жена на жена и нито една не задържаше вниманието му. Във вените ми тече кръв на вуду жрица. Може да не съм пророк, но когато усетя нещо силно, каквото бе предчувствието ми за отношението на Маунт към теб, нямаше как да не действам.
  — Играла си си с живота ми!
  — Не. — Хладният ѝ, спокоен глас се прекършва и започва да говори напрегнато. — Опитвах се да ти дам живот, какъвто не си си представяла, че съществува. Ти си родена за кралица. Притежаваш всичко, което прави една жена кралица: доброта, преданост, честност, а силата ти е най-опустошителният огън, който съм виждала. Всеки крал има нужда от кралица, дори да не го съзнава в началото. И дълбоко в себе си знаех, че ако Лаклан Маунт опита само глътка от онова, дето носиш в себе си, ще се хване и няма да иска да те пусне.
Този път аз мълча. Не знам какво да ѝ кажа. Права е, но още не мога да превъзмогна факта, че изигра и двама ни. Магнолия не иска да ѝ отговарям, а и не е свършила.
— Бях права. Но ти взе, че хукна да се ожениш за онова лайно! Той не заслужава да диша въздуха, който дишаш ти. Ако можех да го убия, щях да го сторя.
— И защо не си направи труда да ме просветлиш в грандиозната си схема, Магс?
— Как да го направя? Та ти нямаше да се съгласиш. Винаги съм правила най-доброто за теб. Дори без да знаеш. Винаги те пазя, стига да е по силите ми. Подбутвам те, когато се нуждаеш от тласък. Исках да бъдеш най-безценното нещо, което Маунт притежава.
— Притежава? Не говорим за връзка. Ами ако наистина бе пожелал само да ме притежава и един ден му писнеше и решеше да се отърве от мен, да ме прати при останалите? Кой знае къде са всички онези жени.
— Казах ти как да се справяш с него. Как да се държиш. И ти успя! Аз. Бях. Права.
Аргументът на Магнолия е убедителен, по-ясен от всеки друг, който съм чувала досега. Тя вярва, че го е направила за мое добро, и има
основание да го твърди.
— А ако бе сгрешила в преценката си?
— Но не съм, нали?
Свивам длан в юмрук, главата ми пулсира. Искам да я удуша заради арогантността ѝ и задето не иска да признае, че си е играла с огъня, който можеше да изпепели целия ми свят. Макар част от мен (онази, дето непрекъснато се връща в детството ни) да знае, че трябва да съм ѝ благодарна, не мога да преглътна измамата ѝ.
— Но защо не спря ме лъжеш? Защо не ми каза истината, когато той дойде да ме търси?
— Направих това, което трябваше. Както винаги. От смучене на пишки и поемане в задника, до саможертви, които ме разбиват. Така ще е и занапред. Кажи ми, че искаш да не бях го правила! Предизвиквам те, кажи ми, че съжаляваш и искаш да върнеш всичко, както си беше! Хайде!
— Не мога и ти го знаеш много добре, но това не оправя нещата. Години приятелство и после разбирам от Лаклан, че си ме лъгала месеци наред.
— Аха, сега е Лаклан? Точно с тази думичка доказа, че всичко, което бях замислила, се станало както трябва. Наредило се е като парченца от пъзел. Обръщаш се към мъжа, от когото целият град трепери, на малко име. И защо, Ке-ке? Кажи ми, че не си влюбена в него. Накарай ме да ти повярвам.
Иде ми да кажа на най-добрата си приятелка да си го начука, защото не понасям самодоволния ѝ тон. Но, от друга страна, тя вижда истината съвсем ясно.
— Не съм длъжна да ти казвам.
Дрезгавият и в същото време сърдечен смях на Магнолия отеква в
слушалката.
— Надскочи егото си, Ке-ке, защото никога няма да се извиня за това, което направих. Ти си точно там, където трябва да бъдеш. Седнала на трона до мъжа, който управлява града. Не е нужно нищо да ми казваш, защото чух как те е замъкнал в Дъблин. Този мъж е луд по теб. Може да получавам сведения от външни източници, но виждам вътре и знам, че бях права.
— И целта оправдава средствата? Това ли ми казваш?
— Мамка му, разбира се, че е така.
Жестока буря от чувства сгърчва цялото ми същество. Не знам защо очаквах друго от Магнолия. Не се извинява за това, което е и винаги е била.
Има обаче и друго. Винаги има нещо друго, когато става дума за Магнолия. Иска ми се да вярвам, че мотивите ѝ са чисти, както твърди, но я познавам по-добре и от сестрите си.
— Кажи ми, Магс, кажи ми, че си го направила само за мен и в цялата работа няма нищо за теб?
Това затваря устата ѝ за цели три секунди.
— Наистина ли искаш да стигнем и до това, Ке-ке?
— Вече сме стигнали, Магс. Никакви лъжи повече. Никакви прикрити мотиви. Единственият начин да спасим приятелството си е, като ми кажеш всичко. Веднага.
— Не можеш ли просто да си щастлива, задето имаш до себе си истински мъж, какъвто винаги си искала?
И ето тук вече съм сигурна, че съм права. Има и друго, а тя не иска да ми го каже.
— Сега, Магс. Или ще затворя и никога повече няма да ти проговоря.
Ала чувайки истината, излязла от устата ми, изпитвам нечовешка болка. Да я загубя, би било все едно да ми отреждат крак или ръка.
— Добре. Но да не си посмяла да ме гледаш от нравствения си пиедестал и да ме съдиш. Ти винаги си преди всичко друго. Какво толкова, че съм пожелала Маунт да се влюби в най-добрата ми приятелка, ако това някак ще направи живота ми малко по-лесен?
Ето и признанието. Завива ми се свят, мислите ми препускат като обезумели. Макар да подозирах, че зад цялата работа се крие нещо друго, когато го чувам, изведнъж се превръщам в готов за атака Хълк.
— За какво, по дяволите, говориш? Какво искаш да кажеш?
— Използвай мозъка си, момиче. Ако сестра ти се омъжи за принца на Англия, няма ли да си ударила джакпота с нея?
Смея се, или поне така би следвало да звучи грубият звук, който излиза от гърлото ми. Сега вече всичко е кристално ясно. Кристално като наградата, разбила се на парчета в колата. Парчета, които прорязаха тялото ми.
— Току-що се опита да се оправдаеш, че всичко е било заради мен. За да оправиш живота ми завинаги. Било е само заради самата теб. От първия ден. Била съм пионка в малката ти игричка.
— Смяташ ли, че не заслужавам малко спокойствие в този живот? Видяла съм и съм вършила неща, които умът ти няма да побере. Истини, които за секунда ще пръснат черепа ти. Не си съгласна, че заслужавам някой да поотпусне каишката около врата ми, ако ти си с него? Че не заслужавам нещо по-леко и нормално?
Мазна, тежка и хлъзгава като змия вина се плъзва в сърцето ми.
— Казваш, че не съжаляваш за онова, което си вършила, за риска, който си поела с живота ми. Затова не смей да свириш на тънката струна на съчувствието ми след всичко, което си изрекла и направила.
— Не бъди кучка, Ке-ке. И двете знаем, че аз съм по-добра в това.
— Права си, по-добра си.
Магнолия слага ръка на слушалката и чувам как вика:
— Извинявай за секунда, идвам. — После казва в слушалката: — Срещата ми е тук. Трябва да се захвана с бизнеса си, защото с това преживявам. Искаш да ме мразиш за стореното? Давай, мрази ме. Но не си и помисляй да ме обвиняваш, че не съм го направила за твое добро. Ти си точно там, където трябва да си. С мъжа, с когото трябва да си, и заслугата за това е само моя. Сега трябва да затварям.
— Магс...
— Не, Ке-ке. Нямам време да слушам как ме замерваш с лайна. Заета съм.
Разговорът приключва. Свалям телефона и го гледам, сякаш крила са му поникнали. Гърдите ми се повдигат, кръвта ми препуска, съзнанието ми повтаря признанието на Магнолия.
Как става така? Мислим, че познаваме някого добре, а изведнъж той се оказва напълно непознат. Сякаш никога не сме се срещали.
Ала не мога да отрека, че инстинктът ѝ е бил верен. При всички положения разговорът с Магнолия не е приключил.